Скъпа Ляля! Днес сънувах дълго-дълго странен и много пространен сън. Сякаш продължи по-дълго от нощта и, както често става в такива случаи, не успях да извадя всичко на дневна светлина. Много остана непреводимо и неизговорено.
Имаше система от помещения, не анфилада, а по-сложна структура, с вътрешна логика, която не можах да си изясня. Нямаше хора. Но имаше много нечовешки същества, малки, привлекателни, с неописуема природа — някакви хибриди между ангели и животни. Всяко от тях носеше мисъл, идея или принцип — тук вече думите не стигат. В лабиринта от помещения и сред това множество от същества аз търсех единственото, което можеше да даде отговор на моя въпрос. Но не съумявах да го формулирам, а и се страхувах, че няма да мога да позная толкова необходимото ми същество сред всички, приличащи си едно с друго. Две от тях ме караха да бродя от зала в зала в безнадеждно търсене…
Помещенията лъкатушеха, но имаха абсолютно определено предназначение — не за хранене, не за събрания, не за религиозни служби (през цялото време го осъзнавах), това бяха помещения за обучение. На какво? Във всичко. Светът на знанието. Звучи забавно, като название на книжарница. Знаеш, че у нас това е общоприето — „Светът на обувките“, „Светът на кожата“, „Светът на вратите“.
Свикнали сме да се отнасяме към самото знание, към процеса на овладяването му, като към област, лежаща извън нравствения закон. Познанието и нравствеността са координати от различните системи, но в съня ми се оказа, че не е така: натрупаните знания за предметите, идеите, явленията бяха заредени с нравствен потенциал. Не съм съвсем точна, още един непреводим случай. По-точно, не нравствен, а творчески. Но творческото начало се съотнася с положителната нравственост.
Извинявай, скъпа, че пиша толкова абстрактно, но не мога да изразя нещата по-ясно, защото всичко се свежда до напипване, до интуиция, до някакъв вътрешен навигатор. Ако огрубим безобразно нещата — старомодната антитеза „наука-религия“ е абсолютна глупост. Тук в това пространство, не възниква съмнение, че науката и религията растат на един корен.
И така, продължавам да бродя из тези зали, търся неизвестно кого, но го търся със страст — необходим ми е до смърт. Той се приближава, бута се в мен като куче, а аз веднага разбирам: той е! Изведнъж от малко, компактно и меко същество той се разгърна, разду се, превърна се в нещо огромно; помещението и всички други зали изчезват, той се оказва по-голям от всички тях — побира целия свят в себе си и аз също се оказвам вътре в неговия свят. Съдържанието на този свят е „Победата“. Само че по-правилно е да се каже: „Побеждаване“.
И сега осъзнавам какъв въпрос ме е мъчил и защо съм търсила този Ангел на Побеждаването. Скъпият ми Даниел ми се струваше победен. Защото замисленото от него конкретно начинание — възстановяването на църквата на Яков на Светата Земя, не се състоя. Нямало го е, няма го и сега. То се задържа онези няколко години, през които той живя там, беше свещеник, възпяваше Иешуа на родния му език, проповядваше „малкото християнство“, личното, религията на милосърдието и любовта към Бога и ближния; а не религията на догматите и властта, могъществото и тоталитаризма. А когато той умря, то единственият мост между юдаизма и християнството се оказа неговото живо тяло. Отиде си — и мостът изчезна. И аз усещам това като печално поражение.
Съществото, разпростряло се в целия свят, имаше и меч, и очи, и пламък, но в него се заключваше и целият Даниел, който не бе погълнат като Йона от кита, а беше органична част в състава на този свят. Като наяве усещах усмивката на Даниел, дори някои черти от външността му — малката брадичка, детският поглед от долу нагоре, учуден и с някакъв прост въпрос като: как вървят нещата, Люся?
Щом осъзнах, че той си е отишъл непобеден, аз се събудих.
Беше вече утро, и то доста късно, от вчерашната вечер ме отделяха не осем часа сън, а огромно време на дошлото абсолютно незаслужено знание. Какво точно — не мога да го изкажа. Зная нещо за победата и поражението, което не знаех по-рано. За тяхната относителност, временност, изменчивост. За нашата пълна необходимост да определим дори такова просто нещо: кой победи.
Тогава разрових записките си от времето на последното ми пътуване до Израел. Бях с приятелите си Лика Нуткевич и Серьожа Рузер. Пътувахме край Кинерет, отминахме кибуца Хаон, където развъждат щрауси. От двете страни на пътя цъфтяха макове и синап, който Лика нарича дива горчица. Отминахме Гергесин, арабския Курси. В Капернаум попаднахме на манастир с един монах. Свещеникът идва да служи в събота веднъж на две седмици. Това е чудно място за изтощения човек. Библейското място на чудото с хлябовете и рибата.