Като спомен от тази седмица ми остана постоянната грижа за конете — дори с водата беше трудно. Крайпътните кладенци по пътя бяха изчерпани, а край рекичките, които се срещаха по пътя, стояха опашки за водопой. Нямаше откъде да се купи сено и на мен сърцето ми се свиваше при вида на нашите измъчени кранти. Тези селски кончета съвсем не приличаха на едрите и добре гледани коне, които яздехме на манежа в кавалерийския полк. Когато се добрахме до Краков, ги разпрегнах и се сбогувах с тях. Оставихме кончетата направо на улицата, недалеко от гарата, с надеждата, че ще ги вземат добри хора.
Да се качиш на влак бе много трудно. Изкарахме две денонощия на гарата, на третото успяхме да се вмъкнем в товарен вагон. Това беше последният влак, напуснал Краков — само след няколко часа гарата бе бомбардирана. Нашият влак попадна под бомбардировките след едно денонощие. Влакът не пострада, но пътят бе повреден и по-нататък тръгнахме пеша. Мисля, че успяхме да се отдалечим на не повече от двеста километра. Почти не се виждаше местно население — селата бяха пусти, много от тях и разрушени.
Огромна тълпа от бежанци — удивително е по какъв начин толкова хора се бяха побрали в една композиция — се проточи по разрушения междуселски път. След няколко часа разбрахме, че град В., където отивахме, вече е завзет от германците. Не успяхме да изпреварим настъпващата им армия. Баща ми си мърмореше: „Казвах аз… казвах аз…“.
Решихме да заобиколим града: по селата нямаше чужди войници, те се задържаха само в големите градове. Свърнахме от пътя и направихме почивка край една горичка. С брат ми бяхме опитни туристи — в „Акива“ ни готвеха за усвояването на нови земи — изградихме малък навес и място за отдих на родителите си, запалихме огън и започнахме да варим каша от последните запаси булгур.
Докато яденето се вареше, родителите ни поспаха малко. По-късно се събудиха и чухме, че тихо разговарят. Баща ни казваше: „Разбира се, разбира се, ти си права…“.
Мама извади от чантата си четири сребърни лъжици, сватбен подарък от леля ни, избърса ги с носна кърпа и даде на всеки по лъжица. Седнахме на земята и ядохме със сребърни лъжици каша от опушената котелка. Това бе нашата последна семейна трапеза. Когато хапнахме, майка ни каза, че е дошло време да се разделим: те са доста стари, за да вървят с нас по-нататък.
— Ще ви бъдем пречка по пътя, взехме решение да се връщаме у дома — рече майка ни.
— Германците няма да ни навредят, служил съм в австрийската армия, те ще зачетат това. Не се безпокойте за нас — каза татко.
— Вие се постарайте да се доберете до Палестина. Това ще е най-доброто, защото тук сигурно ще ви вземат трудоваци или на фронта или ще измислят нещо още по-лошо — рече мама.
Тогава имаше слухове, че немците ще събират местните младежи, за да ги пускат пред танковете, когато настъпват.
Родителите ни стояха един до друг, такива малки и стари, но с голямо достойнство — никакви сълзи, никакви оплаквания.
— Само ни обещайте да не се разделяте при никакви обстоятелства — добави майка.
После тя прилежно изми четирите лъжици с останалата вода, добави към тях още две от чантата си, още веднъж ги избърса с кърпата си и им се полюбува. Мама обичаше тези лъжици — те поддържаха самоуважението й.
— Вземете, дори в най-лошите времена ще ви дадат самун хляб срещу сребърна лъжица.
Баща ни тържествено извади портфейла си — той също като мама обичаше солидните неща, не според доходите си. Даде ни пари. Мисля, че това беше всичко, което им бе останало. След това свали часовника си и го сложи на ръката ми.
По-късно съм си мислил: защо ние така безропотно послушахме родителите си. Бяхме вече големи момчета — аз на седемнайсет, брат ми на петнайсет и много ги обичахме. Мисля, че имахме изграден силен навик за послушание и през главите ни не е и минавало, че можем да не се подчиним и да постъпим другояче.
Разделихме се с родителите си на 11 септември 1939 година. Когато те тръгнаха по пътя в посоката, от която току-що бяхме дошли, аз легнах в тревата и дълго плаках. После с брат ми събрахме остатъците от покъщнината, нарамих раницата — тя беше една за двама ни, брат ми пък взе торбата и тръгнахме, оставяйки слънцето зад гърба си.
Няколко дена се лутахме по пътищата, нощувахме в гората — нямахме никаква храна, заобикаляхме селата, защото се страхувахме от всички. Накрая разбрахме, че трябва да се цаним за ратаи. Прие ни украинско селско семейство, уредихме се да събираме картофи. Работихме на полето една седмица, не за пари, а срещу храна и нощувка. Но когато си тръгвахме, стопанката ни даде малко продукти и ние отново поехме на изток. Нямахме никакъв план, знаехме само, че трябва да се махнем по-далеч от войната, от немците.