Монахините виждаха моето упорство и за предстоящото тържество ми бе отредена важна роля — трябваше да нося възглавничката, върху която лежеше тръненият венец — Korona cierniowa… Запомних този ден за цял живот.
Църквата беше пълна с народ, горяха хиляди свещи, монасите размахваха кадилници, от които се носеше дивна миризма. Този мирис винаги ме връща към моята кратка и отчаяна вяра. Стоях на колене, а в протегнатите си ръце държах Христовия венец. Ръцете ми изтръпнаха и замръзнаха като две парчета лед. Коленете ми усещаха възелчетата на ленения килим, покриващ каменния под. Болеше ме. После престанах да чувствам болката, престанах да чувствам краката си — възнасях се нагоре заедно с венеца и плувах към олтара. Поднесох трънената корона на облечения в злато епископ и чух ангелско песнопение. Бях далече от всичко, но единна с всички. Свещеникът ме хвана нежно за ръка — венецът лежеше на олтара. Не знаех какво става с мен, мисля, че това бе вярата.
Вярата си тръгна от мен за един ден. Не ме пуснаха на първото причастие: нямах бяла рокля. Когато майка ми дойде да ме посети в приюта, аз я умолявах да ми купи тази нещастна рокля — тя твърдо ми отказа. А свещеникът не ми разреши да пристъпя за причастие в обикновена рокля. Монахините ме обичаха и разбира се, биха намерили рокля за мен, но аз се притеснявах да ги помоля. Беше ме срам. Това е, защото съм горделива.
Всички момичета бяха удостоени с причастието. Аз — не. И аз си тръгнах, а моят Бог и моята вяра останаха в църквата.
В приюта живях една година, после майка ме прибра, опита още веднъж да бъдем семейство. Самата тя изживяваше трудни дни тогава — от 56-а година в комунистическите среди течеше десталинизация, тя се бе изпокарала с всичките си другари и само добросърдечният Павел Качински я навестяваше понякога. Но всеки път нещата приключваха с това, че тя го прогонваше с викове. През тази година за пръв път изпитах жалост към нея — тя беше сама и непоколебима като скала. А пък аз завързвах първите си познанства. Не беше приятелство, а роман с един китарист, истински джазов музикант. В Полша всичките тези години бяха много сложни, но аз запомних 58-ма като особено щастлива. Едва бях навършила шестнайсет. Ако някой ме е възпитавал, това са католиците и тук възниква конфликтът, който разреших без никакви колебания: изборът между Дева Мария и китариста бе решен в негова полза. Романът ми бе бурен и кратък, след него имах още няколко любовници. Майка ми мълчеше. В последния клас на училището реших твърдо, че трябва да замина. За мен пътят бе само един — в Русия. Майка ми ми помогна за първи и единствен път в живота. Тя използва връзките си и аз получих възможност да уча в Москва, в Селскостопанската академия, която наричаха Тимирязевска. Никой не ме беше питал какво искам да уча, имаше място за там и аз заминах.
Живеех в общежитие за чуждестранни студенти, главно от страните с народна демокрация. Във втори курс се омъжих за Ерих. Не се върнах повече в Полша. Майка ми остана там до 68-а година. Тогава в цяла Европа имаше големи вълнения, които обхванаха и Полша. Когато потушиха безпорядъка в Полша, започнаха арести, уволнения, а в тяхната партия се надигна вълна против ревизионистите и ционистите. Гомулка гонеше евреите — в партията те бяха доста и доколкото си спомням, всички бяха настроени просъветски. Изгониха и майка ми, без да обръщат внимание на нейните велики, както тя смяташе, заслуги. Тя се бори до последно, писа някакви възражения. Накрая получи инсулт.
Тя замина за Израел, който ненавиждаше с цялата си душа. От осемнайсет години е в Хайфа, в дом за възрастни хора. Тя е герой от войната и жертва на сталинските репресии, има пенсия и прилични условия. Посещавам я веднъж годишно. Съсухрена старица, влачи крака, очите горят както по-рано. Аз стискам зъби и прекарвам там три дена. Престанала съм да я ненавиждам, а да я обичам не се научих. Жалко е, но е така.
Никога не пита за внука си. Веднъж, когато Алекс беше на шест — като Витек, когато тя ни предаде в чужди ръце, — аз го заведох там. Мислех си, че тя някак си ще стане по-мила. Започна да му разказва как е воювала. Той я помоли да му покаже автомата. Тя му отговори, че е предала оръжието, щом е свършила войната. И той загуби интерес към нея. А е чудесно момче, нежен, много обича животните.