Тогава, през 68-а, Павел Качински замина за Париж. Работи в Сорбоната, в някакъв институт за изучаване на евреите. Той напусна партията. А майка ми не искаше. Нея я изгониха. Тя се беше изхитрила да напише писмо с молба да я възстановят в партията дори от Израел. Побъркана…
Преди около пет години се срещнах с Павел в Париж. Той пише изследвания по съвременна история и се оплака, че синът му е станал троцкист. Забавно…
13.
Януари 1986 г., Хайфа
Павел! Искам все пак да ти съобщя за смяната на адреса си. Сега стаята ми е номер 507, а не 201. Всичко останало е без промяна. Живея във все същия приют за старци. В случай че искаш да ми пишеш. Макар че за какво ли, разбира се, бихме могли да си пишем? Нали когато беше в Израел през 1971-ва, ти дори не сметна за необходимо да ме известиш, не казвам да дойдеш да ме видиш. То и няма какво да се гледа. Куца, изкривена и злобна. Дъщеря ми непрекъснато подчертава това и казва: „Защо си толкова злобна?“.
Миналата седмица една девойка от персонала на столовата също каза, че съм злобна — уволниха я незабавно! Помислих и реших, че действително съм злобна. Наистина е така, трябва да си призная. Естествено, в мен се е натрупало много раздразнение, но, Павел, ти си свидетел на моя живот, другарувахме с теб, откакто се помня: нима животът беше справедлив към мен? Ти си единственият, който помни майка ми — тя отдаде цялата си любов на брат ми, а мен не можеше да търпи. Ти си свидетел, а и цялата улица го знаеше. Аз бях красиво момиче, а първият мъж в живота ми, когото обичах безпаметно, ме предаде и отиде при бившата ми приятелка Хеленка, която пък още преди това ме бе намразила. Колко ми се повдигаше от това, че той отиде точно при нея, при моя враг… Не помниш ли? Предателствата следваха едно след друго. Когато за първи път ме вкараха в затвора през 28-ма, мислиш ли, че не знам кой предаде всички ни? Вече след войната, когато работех в спецотдела, ми дадоха да видя тези документи: Шварцман ни е предал, той е бил провокатор, но за мен е писал отделно и е стоварил всичко върху ми. Аз участвах в демонстрацията, а той беше обрисувал такава картина, сякаш съм била главният комунист. Сега, когато са минали всички тези години и толкова от нашите загинаха, помисли кой остана верен. Само тези, които загинаха, само те и аз. Теб не те броя — ти излезе от партията, ти измени и сам си се променил. Седиш си в Сорбоната и описваш грешките на комунистическите идеи, вместо да говориш за грешките на тогавашното ръководство. Аз съм си останала същата и нищо няма да ме промени. В моите очи ти си същият предател като всички останали. Но си единственият, който може да ме разбере. Даже дъщеря ми не успя да проумее нищо. Това е направо поразително. Понякога тя ми казва неща, които говореше майка ми. Ева не я е виждала никога, но също ме обвинява в егоизъм и жестокост. Дума по дума! Какво съм искала за себе си? Никога нищо не съм имала, нищо не ми е било необходимо. Изживяла съм живота си с един чифт обувки на краката — едните се късаха, купувах си други. Имах една рокля и два чифта гащи. И ме упреквате в егоизъм! Когато живеехме във Варшава, Ева ми казваше, че съм ужасна майка, че нито една жена в света не би постъпила като мен — когато я изпратих в приют… Тогава сърцето ми се разби на части, но аз правех това за тяхното бъдеще. За да живеят те в справедливо общество. Изпратих децата си, за да ги спася, защото бях наясно, че само мога да ги погубя.
Дълго време не знаех нищо за тях и разбрах, че са живи, едва след войната, но не успях да замина да ги взема, защото отначало работех в спецотдела на НКВД на секретна работа, а след това пък отново ме затвориха. Пак ме предадоха. Това е нещастието на моя живот — винаги съм била заобиколена от предатели. И ти също си предател. Когато отиде при Хеленка, беше най-голямото нещастие в живота ми, след този случай на никого не съм отдавала сърцето си. Но ти си двоен предател, защото напусна и Хеленка, а колко още си захвърлил, не зная. В този смисъл всички мъже са предатели, но след теб това не ме интересуваше, аз разделих нещата завинаги: любовта е едно, физиологията — друго. Мъжът не заслужава любов. Всъщност жената също. Аз отдадох своята любов не на мъж, а на делото. Партията също не е безгрешна, сега разбирам, че и тя имаше своите грешки. Но тук съществува едно от двете — или тя ще осъзнае грешките си и ще ги поправи, или ще престане да бъде тази партия, на която отдадох своето сърце, своята любов и своя живот. И аз никога няма да съжаля, че съм казала своето „да“.