Освен теб никой няма да ми помогне. Ти ме обичаше през младостта ми, аз те обичах, докато тази телесна краста живееше в мен. Ти си ми приятел, ние сме от едно гнездо и затова си единственият, който може и е длъжен да ми помогне. Ела и ми помогни. Никога не съм молила никого за нищо. Ако можех да се справя без странична помощ, нямаше да моля никого. Но не мога да отида сама дори до гърнето. Ако бяхме на война, щях да помоля да ме застрелят. Но молбата ми е по-скромна — ела и ме изведи на балкона. Това е толкова дребно нещо. Твоя Рита.
20.
1988 г., Хайфа
Ето. Павел, пиша като кокошка. Затова пък сама. Ръцете ми се движат горе-долу, краката — не. Не очаквах друго от теб, когато си необходим, те няма. Не ми трябваш. Не си мислете с Ева, че без вас не мога нищо. Има и други хора, които са готови да ми помогнат. Предай поклон на жена си Мирка. И да помни — инфарктът е по-добър от инсулта. Що се отнася до сина ти, споделям мъката ти. Какви ги е свършил твоят троцкист? Не забравяй, че излежах осем години по полските затвори и пет в руските. Не мисля, че френският е по-лош. Три години не са малко. Още повече че той е млад. В сегашните западни затвори сутрин им дават кафе, сменят им спалното бельо веднъж в седмицата, поставят им телевизори в стаите, за да не скучаят затворниците. Това е приблизително същото, което и аз имам сега въпреки всичките ми награди. Само телевизорът е в коридора. Рита.
21.
Май, 1988 г.
Колко дълбоко е заседнало това в мен! Не стига че ходя редовно като на изповед при Естер и получавам от нея опрощаване на греховете си, ами трябва и да записвам това. Печалната истина е, че не мога да изхвърля от главата си обвиненията, които съм трупала срещу майка си през целия си живот. Отдавна вече не изпитвам нито ярост, нито гняв, които тя предизвикваше у мен в младостта ми. Безкрайно я съжалявам — лежи бледа, суха, като изсъхнала оса, а очите й — като фарове, изпълнени с енергия. Изчистена, концентрирана ненавист. Ненавист към злото! Тя ненавижда злото с такава страст и ярост, че то може да спи спокойно. Тя и такива като нея правят злото безсмъртно. Докато наблюдавам Рита, вече всяка социална несправедливост ми се струва по-мила от борбата с нея. През младостта си тя е имала колосални идеи, после те са започнали да се свиват: сега, струва ми се, се бори единствено с несправедливостта на собствената си съдба. Преди инсулта тя се бе съсредоточила върху директора на дома за възрастни, дебелата лисица Йохан Шамир. Отначало се караше с него, след това започна да пише доноси, беше дошла някаква комисия, после — не знам подробности — той се пенсионира. При предишното ми идване този Йохан я посещаваше пред мен и тя говореше любезно с него. Това бе преди последния инсулт. Сега тя вече говори по малко. Но не става, разбира се. Дори не може да седне сама. Отначало, когато това се случи, си помислих: най-сетне ще умре, бедната. С облекчение. После ме хвана срам. Сега ме е срам още повече — какво, нима съм желала смъртта й? А днес вече нищо не й желая, мисля само за това как тя и досега ме тормози; защо от сутрин до вечер мисля даже не за нея, а за отношението си към нея. Естествено, тя смята, че аз съм негодница. Казвала ми го е неведнъж. Сега самата аз смятам, че съм такава — защото не мога да й простя, не мога да я обичам, малко я съжалявам.