Сега съм принуден да се заема с грижите за цялото семейство. Връщайки се вечер, нося кутия мляко за Кецеле (така кръстих котката) и някакви остатъци от обеда, ако в този ден съм имал възможност да обядвам. Да, изпуснах нещо важно — на дневна светлина котката се оказа рядка красавица. Тя е тъмносива, на гърдите си с бяла яка от много пухкава козина, има и едно бяло ухо, което й придава кокетен вид. Много е чистоплътна, прекарва половин ден в миене и чистене на себе си и на котенцата; мисля си, ако я свикна да поддържа помещението, от нея ще излезе изключителна чистачка. При това е невероятно умна — по някакъв начин се е досетила, че е забранено да се гледат животни в манастира, и се държи като привидение; досега никой не я е открил. И аз също се правя, че не съм я виждал. Така в момента, в който игуменът ме попита какво прави това прекрасно животно в моята стая, аз ще кажа: „За първи път го виждам“.
Не, за съжаление, не мога да отговоря така. Все пак съм монах, а на тях не им се полага да лъжат. Това е обидно, защото всички хора, които познавам, поне мъничко послъгват, а на мен не ми е разрешено. Този момент рано или късно ще настъпи и съм длъжен да помисля за съдбата на цялото семейство. Смятам да преговарям за това с брат ми. Не съм уверен в успеха. Ти не знаеш, че ние с баща ти имаме постоянни разногласия по много въпроси. Все пак разчитам на доброто му сърце. За Милка съм сигурен.
Съдбата на котетата е почти решена: едно ще вземе моята помощничка Хилда, второто — приятелят ни Муса, а третото, може би една сестра от Тверия.
Целувам те, скъпа племеннице! Кецеле те поздравява и ти пожелава най-скорошно оздравяване. Твой додо Даниел.
23.
Ноември, 1990 г., Фрайбург
Чрез Моше Милщайн установих пряка връзка с гетото.
Започнах да крада оръжие от склада, който се намираше на тавана на полицейското управление. То беше основно трофейно, т.е. съветско оръжие. Не бе лесно да го препращам в гетото, особено пушките. Всяка изнесена от склада „единица“ криех отначало в градината, вечерта я привързвах към рамката на велосипеда, завита с парцали, и карах към вкъщи по околни пътища, покрай замъка. Там край дупка в стената ме чакаха млади хора, които взимаха оръжието. За цялото това време нито веднъж не влязох в гетото. Някои от обитателите му вече разбираха, че са обречени на унищожение, и искаха да се сдобият с оръжие, за да защитават себе си и близките си. Аз бях на мнение, че трябва да се решат на масово бягство. Знаех, че сред партизаните има и бивши местни комунисти, и пленени червеноармейци, и избягали от гетото евреи. Но отначало не ме слушаха — повечето имаха лош опит от общуването с нашите нееврейски съграждани, които издаваха на немците и измъкналите се от обкръжение червеноармейци, и евреите. Обитателите на гетото не вярваха особено и че партизаните ще ги посрещнат с отворени обятия.
Настъпи денят, когато вече нямаше никакъв избор. В края на юли 1942 година присъствах на телефонен разговор на майор Райнхолд. Последната му фраза беше: „Тъй вярно, юд-акцията ще се състои на 13 август!“. Веднага ми стана ясно какво означава това. Майорът ми каза:
— Дитер, вие сте единственият свидетел на този разговор. Ако нещо се разбере, вие носите пълна отговорност!
Аз му отговорих с „Явол!“.
Отношенията ми с Райнхолд бяха много топли. На възраст той можеше да ми бъде баща, у дома си бе оставил синове и в обръщението му към мен имаше бащинска нотка. По-големият му син се казваше Дитер като мен. Повярвайте ми, аз също се отнасях добре към него. По-добре, отколкото към подчинените му. Той ценеше моята порядъчност, знаех това. Така че, изпълнявайки човешкия си дълг, аз предавах лично този човек. И си подписвах присъдата.
В началото на службата си бях дал клетва за вярност към „фюрера“. По-късно като руски партизанин съм давал клетва за вярност към Сталин. Но тези клетви не бяха истински, а принудителни. На такава цена спасявах не само собствения си живот, но и този на други хора.
Ситуациите, които ми бе отредено да преживея, бяха трагични, мъчителни, страшни. Но вече мога да говоря за това. Макар да не обичам да разказвам за онези събития, правя го сега, защото смятам, че трябва да споделя с вас този опит — никой не знае в какво положение животът може да постави човека.