Още същата вечер съобщих на свръзката за готвената акция. Хората бяха решени да се защитават с оръжието, което им бях доставил. Успях да ги убедя, че няма смисъл. Оръжието бе много малко. Щяха да избият всички. По-важното е поне част от хората да останат живи. Това е по-добре, отколкото десет минути да се отбраняват от беларусите или немците, които ще дойдат да унищожат гетото. Склоних ги да избягат. Но гетото се управляваше от юденрат и именно той трябваше да вземе решение.
Изпитвах ли страх? Не помня. Бързо се приспособявах към обстоятелствата, те напълно ме завладяваха — чувствах, че нося отговорност за много хора. Да можеш да поемеш отговорност е по-важно, отколкото да изпълняваш заповеди. Благодарен съм на Бога, задето ме е наградил с това качество.
Трябваше да се определи датата на бягството. Нощта на 9-и срещу 10-и август.
Юденратът не подкрепи този план и разреши бягството само за хората от групата за съпротива. Възрастните все още не се отказваха от надеждата, че подкупеният беларуски чиновник ще спаси всички.
По-нататък събитията се развиха по следния начин: в навечерието подадох лъжлив рапорт до шефа, че уж през тази нощ група партизани трябва да мине през едно село, разположено в южно направление, противоположно на труднопроходимата гора, към която се стягаха да бягат жителите на гетото. Всички полицаи и жандарми тръгнаха на тази операция освен четирима, които останаха в участъка. Така че около гетото нямаше патрули. Заедно с полицаите цялата нощ седях в засада, очаквайки напразно партизаните.
Рано сутринта се върнахме. В осем часа бях в участъка. Тук при шефа дойде развълнуван кметът и съобщи за бягството на триста евреи от гетото. Аз, както винаги, превеждах. Майор Райнхолд зададе въпрос при какви обстоятелства се е случило това. Кметът обясни, че ту тук, ту там разстрелват евреи и хората от гетото са помислили, че е дошъл и техният ред. В навечерието на бягството дошли селяни, които искали да купят от тях мебелите, и обитателите на гетото се разтревожили. Началникът разпореди да се поставят жандарми за охрана на останалите в гетото.
Когато чух, че са избягали само триста души, сърцето ми се сви. Защо не са избягали всички? Толкова исках да спася цялото гето. За детайлите на трагедията, която се разиграла тази нощ, научих години по-късно. И досега нося тази своя болка.
На следващия ден ме арестуваха. Беше ме предал един евреин от гетото. Познавах го отпреди, беше електромонтьорът Наум Баух, който бе идвал няколко пъти в участъка да поправя електроинсталацията. Той дойде на другия ден след бягството при шефа и дълго разговаря с него в кабинета му. Мен шефът не ме покани. Досега нито един разговор не се провеждаше без моето участие и разбрах, че става дума за мен. Докато траеше разговорът им, можех да избягам, но къде? Не можех да отида при партизаните — за тях аз бях полицай.
Следобед най-сетне шефът заповяда да ме извикат. Каза ми, че ме подозира в измяна.
Аз мълчах. Тогава ме попита:
— Истина ли е, че вие сте издали датата за унищожаване на гетото?
— Тъй вярно, господин началник. Истина е. — Не можех да не отговоря на такъв пряк въпрос.
Той беше поразен:
— Защо си признавате? По-скоро бих повярвал на вас, отколкото на този евреин. Защо направихте това? Имах ви такова доверие.
Това бе тежък упрек. Отговорих, че съм направил това от състрадание, защото тези хора не са сторили нищо лошо, не са комунисти, а обикновени работници, занаятчии, прости хорица. Не бих могъл да постъпя по друг начин.
Райнхолд проговори:
— Ти знаеш, че аз не съм разстрелял нито един евреин. Но някой трябва да го прави. Заповедта си е заповед.
Това беше истина — той никога не бе участвал в разстрелите. Разбираше каква несправедливост се извършва над беззащитни хора, но човешката му честност си имаше определена граница, по-нататък действаше войнишкото подчинение, което принуждаваше съвестта му да мълчи.
После ме попита за оръжието, прехвърлено в гетото, и сам изброи количеството и вида му. Стана ми ясно, че вече са проверили и склада. Признах си всичко. Той рече, че е длъжен да ме арестува. Взеха ми оръжието и ме затвориха в мазето.
На следващия ден ме повика отново. Майор Райнхолд ми каза, че не е спал цяла нощ и не разбира какви са били скритите мотиви за моето поведение.
— Предполагам, постъпили сте като полски националист, от чувство за мъст заради унищожаването на полската интелигенция.
Тогава си помислих, че ще му бъде по-леко, ако му кажа истината.
— Господин началник, ще ви кажа истината, при условие че ми дадете възможност сам да приключа с живота си. Аз съм евреин!