Той се хвана за главата.
— Значи все пак полицаите са били прави, сега разбирам. Това е трагедия.
Повтарям го дословно, защото такова нещо е невъзможно да се забрави. Виждате в какви ситуации изпадаха понякога немците, не знаеха как следва да се постъпи, какво да се направи…
— Напишете ми подробно признание — заповяда той.
Нито плесница, нито груба дума. Отношенията ни си останаха както по-рано — като на баща и син. Не бих могъл да определя това по друг начин.
Написах признанията си и казах:
— Господин началник, два пъти съм бил на границата на смъртта и съм съумявал да избягам; тук попаднах благодарение на случая, доведоха ме тук, не можех да се откажа, в моето положение не ми оставаше нищо друго. Мисля, че ме разбирате.
Той извика вахмистъра и му заповяда:
— Следете да не извърши някоя глупост.
Аз го молех да ми даде възможност да се застрелям, преди гестапо да започне ликвидацията на другите евреи. Сега можех само да чакам и бях съвсем спокоен.
Този ден все още обядвах с жандармите. През деня и вечер всички се хранехме заедно. Привечер шефът ме повика отново. Аз му напомних:
— Господин началник, вие ми обещахте да ми дадете възможност да се застрелям.
Той отговори:
— Дитер, вие сте разумен и смел млад човек. Два пъти сте успели да избегнете смъртта. Може би ще ви провърви и този път.
Не го очаквах! Това беше удивителна реакция на честен човек, намиращ се в трудна ситуация.
Протегнах му ръка:
— Благодаря ви, господин началник.
Той се позабави, после ми стисна ръката, обърна се и си отиде.
Повече никога не го видях. Впоследствие ми казаха, че е бил тежко ранен от партизаните и починал от раните си. Това се случило много по-късно.
Тогава той всели у мен мъжество и желание да живея.
Жандармите не се отнасяха към мен като към престъпник. Дори когато прочетоха признанието ми и научиха, че съм евреин, ме извеждаха от заключената стая на общата маса. Бягството ми стана така — казах, че искам да напиша писмо на близките си, и ме отведоха на предишното ми работно място. Написах писмото и поисках момчето чистач да го занесе в пощата. Знаех, че момчето вече си е тръгнало. Безпрепятствено излязох в коридора и избягах от сградата. Побягнах към полето. На двора стояха и разговаряха трима полицаи, не от Емск, а от друг участък, но се познавахме. Не ми обърнаха внимание.
Когато вече бях стигнал достатъчно далеч, след мен се втурнаха около четиресет души, на коне и с велосипеди. Залегнах върху окосената трева, вмъкнах се между сложените на куп снопи. Някой изтича покрай мен. Бяха разбрали, че съм се скрил някъде, и започнаха да прочистват полето, вървейки в широки редици. Тъкмо когато бяха на пет метра от мен, снопите над мен се разсипаха, купът се наклони…
И до ден-днешен не разбирам как не ме забелязаха. Молех се неистово, вътре в мен всичко крещеше. Два пъти в живота си съм имал такива минути — първия път във Вилно, когато се криех в мазето, и сега. Те не забелязаха движението на снопите и побягнаха по-нататък. Чух как един от тях извика:
— И все пак избяга!
… Лежах и чаках, докато се стъмни. След това се измъкнах изпод снопите, добрах се до някаква плевня, влязох вътре и заспах. Около пет часа чух продължителна стрелба. Това беше юд-акцията. Разстрелваха останалите в гетото евреи. Беше най-ужасната нощ в моя живот. Плаках. Бях унищожен — къде е Бог? Къде е Бог във всичкото това? Защо той ме скри от преследвачите, а не пощади тези петстотин деца, старци, болни? Къде е Божествената справедливост? Исках да стана и да отида там, за да съм заедно с тях. Но нямах сили да стана.
24.
1967 г., Хайфа
Днес навърших 25 години. Просто ужас! Току-що бях на шестнайсет и ревях, защото имаше състезание по ски, аз заех първото място сред момичетата, а Тони Леер ми подхвърли, че това било несправедливо, понеже трябва да се състезавам при момчетата: трябва да ме проверят коя съм всъщност, мъж или жена. Аз го натупах. Днес рано сутринта дойде Муса и ми донесе подарък — великолепна златна гривна във вид на змия, а очите й — сапфири.
На мен ми харесва повече среброто и Муса знае това. Но ми каза, че не може да ми подари сребро, защото самата аз съм злато. Той искаше да заминем за цял ден за Нетания, но сутринта ми бе заета, бях обещала на Каса да отида с нея да кандидатства за работа; после да взема от пощата пратка за Даниел и да намина в библиотеката. Муса ме чака четири часа, по-късно все пак заминахме за Нетания.