След седмица вече можех да ходя. След три месеца ме изгониха. Настоятелката се държеше така, сякаш съм я излъгала. Тя не изгони дори сестра Йоанна, макар да бе непоправима крадла. Сестрите ме заобикаляха като чумава — след като всички се бяха грижили за мен и ми бяха засвидетелствали съчувствието си.
За първи път от двайсет години моята Пасха не беше Възкресението, а умирането. Нямаше радост. Като Лазар се намирам в смъртни пелени, макар животът да ми е подарен. Самотата ми е пълна, без остатък. Само Вашите писма, сестро — мога ли да Ви наричам така? — ме подкрепят и още един стар колега от библиотеката, който идваше на нашите четения. Той идва при мен както по-рано, понякога ме извежда навън.
Тъжно ми е, че няма да можете да дойдете през лятото. Бихме могли да заминем за Куршска коса. Моята леля, както едно време, живее там, в къщичката й ще се намерят килии за нас. Моля Ви за Вашите молитви. Тереза.
4.
Юли, 1978 г., Вилнюс
Мила Валентина Фердинандовна! Скъпа сестро! Така се случи, че Вие останахте единственият човек, с когото мога да говоря за най-важните за мен неща. Давам си сметка, че признание от такъв характер може да причини голямо неудобство на този, пред когото се прави. Но познавайки Вашите огромни духовни възможности, Ви умолявам да ме изслушате. Писмената форма е най-удобната, защото има неща, за които е по-лесно да се пише, отколкото да се говори. Но ВИЕ няма как да не ме разберете. Именно заради Вашия рядък и неописуем опит, за който ми разказвахте по време на миналата ни среща. Опитът на непосредственото общуване — опит да се видят и чуят невидимите неща. И на мен от най-ранното ми юношество, едва ли не от детството, ми се откри съществуването на духовния свят и това откритие ме отдалечи от връстниците ми.
Говорила съм Ви, че загубих баща си много рано, не го помня, а мама умря, когато бях на девет години. Възпита ме леля ми, добра жена, но суха. Тя беше бездетна, на години — за първи път се омъжила някъде на четиридесет и нейният брак ми донесе много огорчения. Мъжът й имаше примес от източна кръв; макар фамилията му да беше руска, външността му беше татарска. Леля ми го обожаваше, беше привързана към него като котка; у мен завинаги остана отвращението от физическия живот — живеехме в една стая и нощната им бъркотия предизвикваше у мен пристъпи на истинско гадене. Молех Божията Майка да ме защити от това и тогава започвах да чувам музика. Беше ангелско песнопение, то ме обгръщаше като пелерина, аз притихвах и заспивах и сънят ми продължаваше под съпровода на музиката. Бракът на леля ми продължи четири години, това беше плътско беснеене, тяхното безсрамие си остана за мен изпитание през цялото време, макар музиката да ме пазеше. После изпратиха този ужасен Генади на друго място — той бе военен — и така изчезна завинаги. Отначало леля ми се опитваше да го намери, но явно той се беше разпоредил да не й дават новия му адрес. Бракът им не беше оформен. Да си призная, мисля, че той е имал официална жена, която се е отказала да се мести с него във Вилно, а е заминала някъде другаде. Това не е важно. Леля ми обезумя. Постоянно лежеше по психиатричните клиники и за мен беше голямо облекчение да замина да уча в Питер. Разкайвам се, че рядко я навестявах. Но тя ме посрещаше всеки път толкова злобно, не бе ясно трябваше ли да продължавам да ходя при нея. Спомням си как през тези трудни години единствената ми защита винаги беше Девата и нейната ангелска музика. Колко пъти съжалявах, задето Бог не ми е дал дара да запомням тази музика и да я възпроизвеждам. Оттогава съм абсолютно уверена, че великите композитори като Бах и Хендел само са записвали звуците, пробиващи небесата и идващи при тях по Божията милост.
В университетските си години в Питер аз почти гладувах. Защо пък почти? Наистина гладувах. Момичетата, с които делях стая в общежитието, бяха бедни като мен. Все едно ги бяха избирали — всички бяха красавици. Във втори курс една от тях започна да се занимава едва ли не с проституция. Последва я и втората. Третата — както и аз — страдаше от тази ситуация. Но така или иначе нашите предприемчиви съквартирантки водеха при себе си мъже, обикновено денем, защото беше трудно да се промъкнеш в общежитието вечерно време. Понякога водеха мъже и нощем и тогава аз сякаш се връщах отново към онези времена на моето нещастно детство, когато стоновете и воплите на сладострастие не ми даваха да спя. И пак само молитвата и музиката ме утешаваха. Завърших курса с отличие. Аз съм изкуствовед по специалност. Предложиха ми докторантура. Но аз бях толкова изморена от общежитието. Като си представих още три години такъв живот, се отказах. Леля ми почти не излизаше от клиниката и аз останах сама в голяма стая. Какво щастие бе да бъда сама, да не съм свидетел на чуждия живот. Постъпих на работа в библиотека. По това време бях толкова проникната от молитвата, бях се врастнала в католическия живот и бях приела вътрешното решение да отида в манастир. И наистина скоро ме запознаха с настоятелката и аз станах послушница. Естествено, манастирът беше таен, ние живеехме по квартири, но при строг ред.