— Мисля, че служителите от органната банка я разопаковаха, сър. Съдържанието й беше предадено за съхранение. Искате ли да го разгледате?
— Да.
Исус Пиетро Кастро, Глава на Изпълнението — единствената въоръжена организация на цялата територия на планетата — скочи припряно за да изпълни нареждането. Все още имаше време да участва лично в набега, ако побързат. Нямаше обаче нито един възпитан начин да накара един екипарий да се забърза.
Худ беше прав. Поли Торнкуист бе прекрасна. Освен това беше дребничка, мургава и мълчалива и Мат определено искаше да я опознае по-отблизо. Поли имаше дълга, мека черна коса, прями кафяви очи и усмивка, която цъфтеше на устните й дори когато се опитваше да бъде сериозна. „Изглежда като някой, който пази важна тайна“ — помисли си Мат. Не говореше, предпочиташе да слуша.
— Парапсихичните способности не са мит — настояваше Худ. — Още когато „Планк“ е напускал Земята, там вече са били разработени средства за усилването им. Дори на телепатията вече е можело да се разчита… почти.
— Защо „почти“?
— Сигурно си чувал, че е имало специално обучени хора, които можели да четат мислите на делфините. Освен това канели телепати в качеството на свидетели при криминални престъпления…
— Добре де, добре — прекъсна го Мат. За първи път тази вечер виждаше Худ толкова разгорещен. По реакцията на околните той заключи, че това е болната му тема. — И къде са те сега — тези твои всемогъщи магьосници?
— Те не са магьосници! Слушай, Ке… слушай, Мат. Всяка парапсихична дарба донякъде е свързана с телепатията. Това е доказано. Не си ли чувал, как са проверявали нашите предци, преди да ги изпратят на трийсетгодишно пътешествие без връщане?
Някой реши да се направи на умник:
— Пускали са ги да кръжат в орбита около Земята.
— Точно така. По четири кандидата на ферибот, обикалящи цял месец. — Нито един телепат не би издържал.
Поли Торнкуист следеше спора, сякаш гледаше тенис мач, местейки глава към този, който вземе думата. Усмивката й ставаше все по-широка, косите й се спускаха с хипнотизираща красота надолу по раменете, истинско удоволствие бе да я гледа човек. Тя знаеше, че Мат не откъсва очи от нея. От време на време го стрелваше с поглед, сякаш го подканваше да споделят някоя шега.
— И защо да не издържи като си има компания?
— Да, ама не каквато му трябва. Във всяко ъгълче на Земята скритият телепат е заобиколен от десетки хиляди съзнания. В космоса те са само три. Абсолютно невъзможно е да ги прогони от мислите си — дори само за час, камо ли в течение на цял месец.
— А ти откъде го знаеш, Джей? От книгите ли? Едва ли си имал някой, с когото да експериментираш.
Очите на Поли искряха, докато следеше спора. Лицето на Худ беше зачервено. Поли разтърси глава и отметна косите си назад. За един съвсем кратък миг нещо проблесна в ухото й — сега вече Мат бе съвсем сигурен, че и тя носи миниатюрно, почти невидимо слухово апаратче.
Ето, че тя наистина има тайна. Мат бе почти сигурен, че знае каква е тя.
Преди триста години „Планк“ приближил към Планината Ягледай с шестчленен екипаж, охраняващ петдесет пътници в състояние на дълбока хибернация. Във всички исторически филми се разказваше как овалното летящо крило се потопило в атмосферата и продължило да се носи часове наред из непрогледната мъгла, която според инструментите била не само отровна, но и смъртоносно нагорещена. И тогава зад хоризонта се показала огромната маса на стръмна, почти отвесна планина с плосък връх, широка четиридесет и дълга няколкостотин мили. Изглеждала досущ като новооткрит континент, стърчащ над непроницаемо бяло море. Екипажът занемял от изумление, докато накрая капитанът пръв се съвзел и възкликнал:
— Я гледай!
Историята на самото кацане не е записана никъде, но всички я познават добре. Пътниците се пробуждали един по един, за да открият, че живеят в общество на суров диктат. Тези, които правели опити да се съпротивляват, а те никак не били малко, били избивани. Когато четирийсет години по-късно се приземил и „Артър Кларк“, историята се повторила отново. Положението не претърпяло съществени промени през последните триста години, ако се изключи естествения прираст на населението.
Още в самото начало се появила тайна група революционери. Названието й на няколко пъти се меняло и Мат нямаше представа какво може да е сега. Никога не беше срещал с някой от бунтовниците. А и сам нямаше желание да стане такъв. Тези хора не постигаха нищо, освен да попълват резервите в органната банка на Болницата. Как иначе, когато екипажът владееше всичкото оръжие и всеки ват енергия на Планината Ягледай?