Исус Пиетро хвана един от заподозрените за главата и извъртя ухото му към себе си. Тялото беше отпуснато, податливо.
— Нищо не виждам — рече той.
— Разтвори се на прах в мига, когато се опитахме да го извадим — обясни докторът. — Също и това на жената. Затова не докоснахме момичето.
— Добре. — Той се наведе да погледне. Дълбоко в ушното отвърстие, прекалено дълбоко за да бъде извадено с пръст, се виждаше някакъв черен предмет с розова обвивка. — Донесете микрофон — нареди той.
Докторът излезе. Исус Пиетро пристъпваше нетърпеливо от крак на крак в очакване да изпълнят заповедта му. Най-сетне донесоха микрофона. Исус Пиетро го допря до ухото на момичето и завъртя потенциометъра. Разнесе се пукот и тихи, шепнещи звуци.
— Закрепете го — заповяда Исус Пиетро. Докторът обърна момичето на хълбок и залепи микрофона с лента за темето й. Пукането изчезна, заместено от ритмичните удари на кръвта в съдовете.
— Някой излизал ли е през последния час от къщата?
— Само тези, сър. Преди двайсетина минути.
Задната врата се разтвори, за да пропусне нови посетители — двама мъже и две жени в безсъзнание, на носилки. Единият от мъжете имаше слухов апарат.
— Очевидно не са уговорили предупредителен сигнал, че навън е чисто — отбеляза Исус Пиетро. — Глупаво.
Виж, той не би постъпил така, ако ръководеше Синовете на Земята. А защо да не изпрати примамка — да речем от ентусиасти, жадуващи да постъпят в редовете на тайната организация? Ако първите няколко не се завърнат, ще изпрати още, през неравни интервали, докато водачите направят опит да избягат.
Да избягат къде? Хората му не бяха открили никакви запасни изходи, ултразвуковите радари докладваха, че няма подземни тунели.
Изминаха няколко секунди преди Исус Пиетро да осъзнае, че микрофонът е засякъл разговор. Той побърза да се надвеси над говорителя.
— Можете да останете, докато не ви доскучае, после си отивайте. И запомнете — това е най-обикновен купон, в стил „открити врати“. Тези, които нямат нищо важно за казване, да си тръгнат преди полунощ. Които искат да разговарят с мен, да се възползват от обичайните канали. Помнете — не се опитвайте да извадите слуховите устройства, те ще се самоунищожат в шест часа сутринта. Приятно забавление!
— Какво каза той? — попита докторът.
— Нищо съществено. Ще ми се да узная, дали това беше Кейн. — Исус Пиетро кимна на доктора и двамата полицаи. — Продължавайте — каза той и излезе.
— Защо си тръгна? Тъкмо взе да става интересно.
— Ами, интересно. Чашата ми е празна, а и се надявах да ме последваш.
Поли се засмя.
— Ти май вярваш в чудеса.
— Така си е. Ти защо тръгна?
Обкръжени от шумна тълпа, която изпълваше стаята до всички краища, потопени във водопад от човешки гласове, Поли и Мат в известен смисъл бяха останали насаме. Възпитанието и липсата на интерес не позволяваха на никой от околните да се заслушва в разговора им. А и как да следиш два различни разговора едновременно? В тази стая с променливи стени и враждебно щръкнали лакти те бяха сами, като в телефонна будка.
— Според мен Джей се е побъркал на тема парапсихология — продължаваше Поли. Не отговори на въпроса на Мат, но той и не настояваше. Беше се надявал да напусне незабелязано спора около Худ. Поне в това успя. Само дето тази Поли, с която сега разговаряше, изглеждаше някак друга, различна и във всеки случай мотивите, за да дойде при него, не бяха тези, на които се бе надявал.
— През цялото време ли дрънка за това?
— Ами да. Мисли, че ако владеехме… — Тя млъкна. Момиче с тайна. — Хайде да забравим за Джей. Разкажи ми за себе си.
И така той заговори за рудокопните червеи, за детството си, за училището в девети сектор на плато Гама, спомена дори чичо Мат, загинал като бунтовник, но тя не обърна внимание на забележката. Поли разказа, че е израснала само на четирийсет мили от тук, близо до Колониалния университет и описа работата си в енерго-ретранслационната станция на Делта. Не каза нищо само за слуховия апарат.