Но дори сега Мат не си позволи да се отпусне.
Лостовете, обозначени с 1, 2, 3 и 4 бяха съответно левият преден, десният преден, левият заден и десният заден пропелери. Спускането на лоста 1–2 снижаваше носа на колата, лост 3–4 навеждаше кърмовата му част, 1–3 — лявата страна и 2–4 — дясната. Мат изравни полета и започна да си мисли, че е хванал бика за рогата.
Но как да лети напред?
Зърна два циферблата, обозначени като „Височина“ и „Завой“, но те не вършеха нищо. А и не смееше да упорства с опитите си. Тогава… да наведе колата напред? Тоест да премести лоста 1–2.
Така и направи — съвсем предпазливо. Корпусът на колата бавно се наклони напред. Още малко… и изведнъж колата се завъртя така, че Платото се изправи пред и над него като грамадна, непреодолима стена. Миг преди да се стрелне към тази стена Мат успя да изравни колата, почака, докато овладее нервите си и се зае със следващия опит.
Тоз път лекичко натисна лоста 1–2, почака три секунди и го върна в изходно положение. Получи се — макар в известен смисъл. Колата полетя бавно напред, но с наведен нос.
Добре, че все още бе обърнат с носа към плато Алфа. Иначе щеше да се наложи да лети с кърмата напред, а това сигурно би събудило подозрения.
Колата се носеше доста бързо, скоростта се увеличи още повече след като натисна бутона „Задкрилки“. Същевременно обаче отново започна да се спуска надолу. Мат си спомни за монтираните под четирите пропелера жалюзи. Засега реши да остави задкрилките спуснати и опита да отвори жалюзите. Изглежда и това решение не беше погрешно, защото колата продължаваше да се носи напред.
Дори престана да се тресе.
И Мат се озова пред най-впечатляващото зрелище, на което някога бе ставал свидетел.
Под него се простираше гората и равнините на плато Бета, но от тази височина съвсем ясно се виждаше и плато Алфа. Склонът между Алфа и Бета наподобяваше стръмна лента, в основата на която се виеше коритото на река. Ето го и Дългия водопад. Вляво от реката беше пропастта, а грохотът от водопада се чуваше дори през пластмасовата стена на кабината. Вдясно се ширеха на първ ипоглед безкрайни равнини, чиито очертания постепенно се губеха в маранята.
Още малко и ще пресече обрива, след което трябва да свие към Болницата. Мат не знаеше как точно изглежда, но не се съмняваше, че ще я разпознае между двата колосални цилиндъра на космическите кораби. Над Бета кръжаха няколко въздушни коли, нито една от тях не беше прекалено близко, а над Алфа — едва сега забеляза — те бяха цял рой. Едва ли щяха да му създадат неприятности. Все още не бе решил на какво разстояние от Болницата ще се приземи, може би дори членовете на екипажа не се допускаха твърде близо. Иначе колата му не се различаваше по нищо от останалите. Всеки, който го види ще реши, че е екипарий. Съвсем разбираема и напълно естествена грешка. Мат така и не разбра, в какво беше сбъркал. За съвсем кратко време се беше научил да управлява сравнително добре въздушната кола — доколкото това е във възможностите на всеки човек. Сигурно щеше да се почувства уязвен, ако знаеше, че на десетгодишна възраст децата на екипариите умеят да летят по-добре от него.
Но дори и десетгодишно дете никога не би вдигнало колата във въздуха, без да включи жироскопа.
Както обикновено, но много по-късно от обичайното, Исус Пиетро закусваше в леглото. Също както обикновено наблизо седеше майор Янсен с чаша кафе в ръка — готов да изпълни някое нареждане или да отговаря на въпроси.
— Настанихте ли заловените бунтовници?
— Да, сър, във вивариума. Всички, освен трима. За толкова не стигнаха местата.
— Тези тримата в органната банка ли изпратихте?
— Да, сър.
Исус Пиетро сръбна от чашата с грейпфрутов сок.
— Да се надяваме, че точно те не са знаели нищо важно. Как стои въпросът с подставените лица?
— Отделихме тези, които не носят слухови апарати и ги пуснахме. За щастие успяхме да свършим преди шест. Точно в шест всички слухови апарати се изпариха.
— Изпарили се, няма що! Какво — нищо ли не остана от тях?
— Доктор Госпин взе проби от въздуха. Може би ще открие някакви следи.
— Това няма значение. Все пак, ловък номер, като се има пред вид колко са им ограничени възможностите.
След близо пет минути почти непрекъснато мляскане и преглъщане той неочаквано поиска да узнае:
— А какво стана с Келер?
— С кой, сър?
— Този, който избяга.
След три телефонни обаждания майор Янсен най-сетне бе в състояние да докладва: