— Изплашил си се — премина в настъпление Исус Пиетро. — Иначе как ще обясниш, че не си дръпнал ръчката. Нарочно си я притиснал, за да не задействаш детонатора неволно.
Мъжът вдигна поглед. На лицето му се четеше нескрит гняв. Той не помръдна от място, тъй като беше безсилен да предприеме каквото и да било.
— Не се ядосвай. Тези детонатори често дават засечки. Ние въобще…
— Когато се свестих бях сигурен, че вече съм мъртъв! — изкрещя мъжът.
— … не им се доверяваме. А и всички твои действия са напълно обясними. Човек трябва да е луд, за да посегне доброволно на живота си. Не, не се опитвай да ме прекъснеш. Не ме интересува какво възнамеряваш да ми кажеш. Искам да чуя за колата в мазето.
— Смятате ме за страхливец, нали?
— Е, чак пък страхливец.
— Аз откраднах колата.
— Виж ти? — скептичният тон на Исус Пиетро всъщност не беше престорен. Той не вярваше на този човек. — Тогава, може би ще ми обясниш как никой не е разкрил кражбата.
Мъжът се зае да разказва. Говореше развълнувано, настоявайки с всяка своя дума и жест Исус Пиетро да признае неговата смелост. А и защо не? Вече нямаше кого да предава. Животът му ще продължи точно толкова, колкото пожелае събеседникът му. На три минути път от тук се намираше приемната на органната банка. Исус Пиетро го слушаше с любезно изражение. Да, той си спомняше колата, която бе кръжала издевателски в течение на пет дни над Платото. Нейният бивш притежател, също екипарий, тогава си изпати заради своята небрежност.
— А след това я скрихме в мазето и вдигнахме отгоре коралова къща — завърши разказа си младият мъж. — Имахме грандиозни планове. В багажника скрихме цял арсенал от оръжия — бомби и един откраднат ултразвуков парализатор. Но сега няма кой да ги използва.
— Само че и колата я няма.
— Какво?
— Изчезна — днес по обед. Снощи в бъркотията ни се е изплъзнал Келер. Тази сутрин той се е върнал в дома на Кейн, взел колата и долетял е нея почти до Болницата, преди да му пресечем пътя. Само Мъгливите Демони знаят какво е искал да направи.
— Страхотно! Последният полет на нашия… хъм, не можахме да измислим подходящо название. Нека бъде въздушен флот. Последният полет на нашия славен въздушен флот. Кой казвате го е направил?
— Келер. Матю Лей Келер.
— Този не го познавам. Какво е търсил в моята кола?
— Я стига с тази комедия. Никого не прикриваш. Той сам се спусна в пропастта. Сини очи, кестеняви коси, двайсет и една годишен…
— Казвам ви, никога не съм го виждал.
— Сбогом — Исус Пиетро натисна бутона под бюрото. Вратата се отвори.
— Почакайте малко. Ей, почакайте…
„Лъже — помисли си Исус Пиетро, след като отведоха заловения. — Вероятно е излъгал и за колата.“ Някъде във вивариума очакваше своя разпит истинският виновник за отмъкването на въздушната кола. Ако въобще колата е крадена. Исус Пиетро продължаваше да се съмнява, че може да е предоставена доброволно от екипарий — от неговия таен хипотетичен предател.
Той често се питаше, защо екипажът не разрешава да използват лекарства за извличане на истината. Лесно можеха да ги приготвят по инструкции от корабната библиотека. Веднъж, когато беше в добро настроение, Милард Парлет склони да даде някакво обяснение: „Ние притежаваме техните тела — каза тогава той, — разчленяваме ги на съставните им части при най-малкия повод, а дори когато успеят да умрат от естествена смърт, пак взимаме онова, което ни е нужно. Нима тези нещастници нямат право поне на собствени мисли?“
Това прозвуча като изповед от самите дълбини на душата, като мнение на човек, чийто живот зависеше изцяло от органната банка. Другите изглежда бяха на същата позиция. Ако Исус Пиетро наистина искаше да получи отговори на измъчващите го въпроси, оставаше му да се осланя само на собствените си емпирични познания за човешката психика.
Поли Торнкуист. Възраст: двайсет. Височина: пет фута и един инч. Тегло: деветдесет и пет паунда. Облечена в смачкана вечерна рокля, с модна за колонистите кройка.
Дребничка, мургава и мускулеста — в сравнение с жените, с които обикновено се срещаше Исус Пиетро. Мускули, заякнали от работа, а не от тенис. Дланите й бяха покрити с мазоли.
Ако беше израснала тук, на плато Алфа, в кръга на управляващите, тя сигурно щеше да се прослави със своята красота. И сега беше привлекателна — въпреки мазолите и загрубялата кожа на ръцете. Но подобно на повечето колонисти тя бе обречена на бързо състаряване.