Мат стоеше в основата на стената и гледаше нагоре. Невъзможно беше да я изкатери. Забележат ли го, ще отворят вратата… Но не биваше да го виждат.
Засега не биваше. И не го виждаха. Най-сетне разполагаше със следващата брънка от логическата верига. Поне така се надяваше. Щом някой те вижда, докато се криеш, но престава да те забелязва, когато спреш да се криеш, той едва ли ще ти обърне внимание, ако го доближиш по ярко осветен път.
Само че тук логическата верига се прекъсваше.
Каквото и да му е помагало досега, тук ще се окаже безсилно.
Мат обърна гръб на стената. Изправен в подножието на колосалната наклонена врата, той проследи ярката лента на пътя до там, където изчезваше в тъмнината. Повечето къщи тънеха в мрак. Местността наоколо бе непрогледно черна чак до звездния хоризонт. Вдясно от него, там, където хоризонтът опираше в пропастта, светлината на звездите бе размътена от мъгливата пелена на бездната.
Мат така и не можа да намери подходящо обяснение за импулса, който го завладя в този миг.
Той се покашля.
— Нещо ми помага — произнесе с равен и спокоен глас. — Това вече е ясно. Така — нужна ми е помощ, за да преодолея вратата. Трябва да вляза в Болницата.
Зад стената се разнесоха тихи далечни стъпки, чуха се приглушени гласове. Отгласи от болничните дела, които в момента не го касаеха.
Тук, при него, нищо не се беше променило.
— Помогни ми да вляза вътре — помоли се той, обръщайки се не толкова към себе си, колкото към нещо вън от него. Не знаеше към кого — или какво. Нищо не знаеше.
На Платото никой не вярваше в богове.
Но Мат изведнъж осъзна, че има само един път. Той напусна платното и започна да тършува наоколо. Не след дълго намери парче бетон, с неравни краища, изцапано с кал. Върна се, замахна и започна да удря равномерно по желязната врата.
Бам! БАМ! БАМ!
Над стената се показа глава.
— Спри веднага, жалка колонистка отрепка!
— Пуснете ме.
Главата остана горе.
— Ама ти наистина си колонист.
— Позна.
— Не мърдай! Да не си мигнал дори! — човекът заопипва нещо от другата страна на стената. Появиха се две ръце — едната държеше насочен пистолет, а другата — телефонна слушалка. — Ало! Ало! Обадете се, мътните ви взели… Уотс? Говори Хобарт. Току-що някакъв тъп колонист се появи зад вратата и взе да блъска по нея. Да, истински колонист! Какво да правя? Добре, ще го питам.
Главата се наведе напред.
— Сам ли ще вървиш, или да те носят?
— Сам — отговори Мат.
— Казва, че ще върви. Защо въобще го питаме? Аха… Май си прав. Извинявай, Уотс, за мен беше толкова неочаквано. Друг път не ми се е случвало.
Пазачът остави слушалката. Главата и пистолетът продължаваха да следят Мат. Само след секунда масивната врата се отмести встрани.
— Влизай — нареди пазачът. — Ръцете на тила.
Мат пристъпи послушно. Към вътрешната страна на стената беше прилепена караулка. Портиерът се спусна по тясна метална стълбичка.
— Тръгвай напред — заповяда той. — Мърдай. Ей там, където са светлините. Виждаш ли? Ще вървиш натам.
Когато наближиха следващата врата пазачът извади от джоба си свирка и я наду. Не последва никакъв звук, но вратата се разтвори. Мат влезе.
Щом се озоваха вътре пазачът видимо се отпусна.
— Какво търсеше там? — попита той.
Мат усещаше, че старите страхове се завръщат отново. Вътре е. Тези коридори са Болницата. Не беше мислил какво ще предприеме нататък. А и съвсем обяснимо — замисли ли се, трябва веднага да побегне. Стените наоколо бяха от бетон, тук-там с метални решетки, от тавана стърчаха отворите на вентилационните тръби. Имаше и врати, но всичките бяха затворени. Из въздуха се носеше непозната миризма, или съчетание от миризми.
— Питам: какво търсеше…
— В съда ще узнаеш!
— Няма какво да се зъбиш. Какъв съд? Залових те на плато Алфа. Това е достатъчно за да си виновен. Ще те пъхнат във вивариума докато не потрябваш, а след това ще те напомпат с антифриз и ще те откарат. Никога няма да се събудиш повече.
Мат го погледна ужасен и поклати разтреперано глава. Пазачът отскочи от рязкото му движение, а ръката с пистолета се напрегна. Оръжието сигурно бе заредено с щадящи куршуми, а вместо барут се задвижваше от сгъстен въглерод. За не повече от секунда Мат бе завладян от увереността, че сега ще го застрелят. После ще отнесат тялото му във вивариума (каквото и да значеше това), но той няма да се събуди. Ще го разчленят докато спи. Последният миг от живота му се разтягаше, разтягаше…