Мат дръпна с всичка сила втората стоманена верига. Едрият мъж нададе гневен вик и затегли белезниците към себе си. Мат полетя към него и без да иска го мушна с юмрук в корема. Полицаят размаха уплашено ръце и някак случайно го перна през лицето. Лишен за кратко от способността да се движи, Мат гледаше как полицаят вади от джоба си връзка с ключове и освобождава китката си от стискащата я гривна. Очите му бяха някак странни.
Мат заотстъпва назад, а на ръцете му се поклащаха два чифта белезници. Полицаите продължаваха да шарят наоколо с очи, но погледите им се плъзгаха по него, сякаш не съществуваше. Нещо наистина не беше наред със зрението им. Мат се опитваше безуспешно да си припомни кога друг път е виждал подобни погледи. Дали снощи портиерът не изглеждаше така?
За негова голяма изненада полицаите поклатиха глави, обърнаха се и тръгнаха надолу по коридора.
Все още неспособен да повярва на случилото се, Мат отстъпи до ъгъла, зави и побягна. На следващата пресечка спря да се ориентира. Сви наляво, повървя още малко и излезе в коридора с вивариума. Макар одеве да беше погледнал съвсем за малко през рамо бе почти сигурен, че видя вътре Хари Кейн.
Вратата се оказа заключена.
„Мъгливи Демони, пак същото…“ — той вдигна юмрук, поколеба се и удари три пъти по металната врата. Тя се отвори веднага. Отвътре се показа часовоят, огледа се с изненадано изражение… и понечи да затвори. Мат го избута рязко встрани и влезе вътре.
Пълничкият часовой със закръглена физиономия просто не знаеше какво да прави. Във всеки случай все още не беше забравил, че доскоро Келер бе лежал във вивариума. И Мат му беше признателен за това. Замахна и го удари два пъти в брадичката. Когато нещастникът не падна, го удари повторно. Накрая полицаят взе да дърпа пистолета си от кобура. Тогава Мат го сграбчи за китката, замахна с другата ръка и отново го удари. Едва сега часовоят се строполи на пода.
Мат взе ултразвуковия му пистолет и го прибра в джоба на панталона си. От боя го болеше ръката. Той се изправи и плъзна поглед по редицата от спящи. Изведнъж видя Лени! Лицето й беше съвсем бледо, с тъничка драскотина от челото до скулата, а слушалките бяха скрити под рижавите й кичури. Гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно. А ето го и Худ — приличаше на спящо дете. Още по-нататък се беше изтегнал и самият Хари Кейн — човекът-клуб, дори заспал, тялото му излъчваше мощ.
Само Поли я нямаше.
Мат прегледа още веднъж по-внимателно редиците, но и сега не я видя.
Къде ли е тя? Пред мисления му взор се мярнаха грамадните стъкленици в органната банка. В една от тях — сега си спомни — имаше няколко пласта човешки кожи, толкова плътни, че течността едва циркулираше между тях. Върху скалповете бяха израснали косми — къси и дълги, светли, тъмни и рижави, и всичките се полюшваха мързеливо от течението. Не помнеше да е виждал гарвановочерната коса на Поли. Но може и да грешеше. В края на краищата, не беше ги разглеждал.
Мат направи мъчителен опит да се върне към реалността. Ето го пултът! Той натисна едно от копчетата. Веднага щом го пусна, то изскочи навън. Нищо друго не се случи.
Дявол да го вземе! Мат започна да натиска подред всички бутони, след това премина към следващата редица, и по-следващата. Беше изключил поне шейсетина от тях, когато долови някакво раздвижване.
Спящите се пробуждаха.
Той изключи и останалите копчета. Шумът от пробуждането продължаваше да нараства — чуваха се прозевки, неуверени гласове, почукване, конвулсивни въздишки на страх, когато затворниците си даваха сметка къде са попаднали. Нечий ясен глас го повика:
— Мат? Мат!
— Лени! Тук съм!
Те си пробиваха път един към друг през тълпата. После тя се озова в обятията му и те се вкопчиха толкова здраво, сякаш някаква неимоверна по сила буря се опитваше да ги раздели. Мат изведнъж почувства слабост — като че ли можеше да си позволи подобно нещо точно сега.
— Не можа да се измъкнеш, значи… — промърмори развълнувано той.
— Мат, къде сме? Опитвах се да достигна ръба на пропастта…
Някой изрева: „Ние сме във вивариума на Болницата!“ Беше Хари Кейн. Вождът поемаше полагащата му се роля.
— Вярно — кимна любезно Мат.
Очите на Лени, само на няколко инча от неговите, изглеждаха съвсем непроницаеми.
— О! Значи и на теб не ти е провървяло.
— Провървя ми. Аз дойдох тук по собствено желание.