— Напълно логично. А на вас кога ви хрумна, че „птичката“ може да е нападнала нашия човек?
— И през ум не ми е минавало. Хобарт беше въоръжен е ултразвуков пистолет.
— Уотс, вие някога излизали ли сте с нас на набег?
— Не, сър. Как бих могъл?
— След вчерашното нападение на един от нашите му бяха разбили носа. Той също беше въоръжен с пистолет.
— Т-така е, с-сър, но това все пак е било н-набег.
Исус Пиетро въздъхна.
— Благодаря ви, старши сержант. Можете да си вървите. Всеки момент ще доведат вашата „птичка“.
Уотс напусна кабинета с явно облекчение.
Както върви, мислеше Исус Пиетро, май ще се окаже, че цялата охрана на Болницата възприема оръжието като средство за абсолютна власт. И откъде тази идея? Съвсем естествено — Болничната охрана никога не участва в набези срещу бунтовниците. Повечето от тях почти не са срещали жив колонист, освен в безсъзнателно състояние. От време на време Исус Пиетро провеждаше учения, но и при тях, ролята на бегълци играеха други полицаи. Те не се противяха — щадящото оръжие не причиняваше никакви неприятни усещания. Но човекът с пистолет бе неизменният победител в двубоя. Целият опит на полицаите говореше, че пистолетът е силата, с която всеки трябва да се съобразява — и най-вече невъоръженият колонист.
Какво да се прави? Да редува полицаите от редовните части с охраната на Болницата? Не, неговите елитни момчета ще се вкиснат тук.
Какво всъщност го безпокои? Нима някой би дръзнал да нападне Болницата? Никога на плато Алфа. Колонистите не разполагаха с достатъчно сили, за да се доберат до тук.
Но Келер се беше прокраднал.
Исус Пиетро вдигна слушалката.
— Янсен, проверете кой е охранявал снощи моста Алфа-Бета. Събудете ги и ги пратете тук.
— За това ще са нужни най-малко петнадесет минути, сър.
— Не възразявам.
Как Келер се е прокраднал през мостовете? На плато Гама е имало една скрита въздушна кола, но тя беше унищожена. Ами ако някой го е докарал до тук? Или… колонистите са се научили да боравят с автопилота?
И къде, слава на Мъгливите Демони, се губеше Келер?
Исус Пиетро започна да кръстосва нервно из кабинета. Нямаше никаква причина за безпокойство, но независимо от това той се безпокоеше. Инстинкт? Той не вярваше, че притежава инстинкти. Интеркомът произнесе с гласа на секретарката:
— Сър, да сте викали двама полицаи?
— Охраната на моста?
— Не, сър. Вътрешната охрана на Болницата.
— Не съм.
— Благодаря.
Щрак.
Снощи нещо беше задействало наземната сигнална инсталация. Не е било заек. Може би отначало Келер е направил опит да прескочи стената. Ако нощната смяна го е пропуснала в охраняемия периметър, а след това му е позволила да избяга — ще им смъкне по три кожи от гърбовете!
— Сър, полицаите настояват, че са били повикани от вас.
— Аз пък знам, че не съм ги викал. Кажете им да… Секунда. Нека влязат.
И те влязоха — двама охранени мъжаги, чийто привидно покорен изглед криеше гнева им от това, че са ги накарали да чакат.
— И кога, според вас, съм ви викал? — попита Исус Пиетро.
— Преди двайсет минути — отвърна предизвикателно по-едрият.
— Не трябваше ли преди това да вземете затворника?
— Не, сър. Ние отведохме Хобарт във вивариума, предадохме го за приспиване и веднага се върнахме при вас.
— И вие не помните, че…
По-дребният полицай изведнъж пребледня.
— Дявол да го вземе! Ние наистина трябваше да доведем някого. Келер. Разбира се, че Келер.
Около двайсет секунди Исус Пиетро разглежда внимателно лицата им. Имаше почти равнодушен вид. След това включи интеркома.
— Майор Янсен. Незабавно подайте сигнала „Избягал затворник“!
— Чакай малко — каза Мат.
Почти всички затворници бяха напуснали вивариума. Худ спря на прага и се обърна.
— Какво си намислил?
Мат изтича навътре в помещението. На една от койките лежеше човек с надянати слушалки. Вероятно ги бе сложил по погрешка. Мат ги свали, зашлеви го през лицето, а когато клепачите му затрепериха, го сграбчи за реверите и го изправи на крака.