— И все пак изглежда рисковано.
— Само според теб.
Мат все още беше малко обиден заради пренебрежителното отношение към него. Та нали той направи всичко! Той проникна в Болницата, освободи затворниците и създаде пълна бъркотия, а на края — преди да избягат — остави знака на възмездието!
— Там ще скрием колата докато нещата се успокоят — произнесе той, сякаш беше в курса на събитията. — А след това ще се върнем на Гама…
— И да изоставим моите хора във вивариума? Не мога да постъпя така. Пък и не забравяй Поли Торнкуист.
Поли. Момичето, което…
— Хари, аз не съм бунтовник. Голямото спасяване свърши. Честно казано, дойдох тук за да помогна на Поли — ако успея. Мога да напусна вашия кръстоносен поход когато пожелая.
— Нима си мислиш, че Кастро ще ти позволи да се измъкнеш? Той със сигурност знае, че и ти беше в числото на заловените. Ще те преследва, където и да се скриеш. Освен това, не мога да ти позволя да вземеш колата. Необходима е за моето голямо спасяване.
Мат направи гримаса. Вече смяташе колата за своя собственост. Но затова можеха да поспорят и по-късно.
— Защо спомена Поли?
— Тя е присъствала при приземяването на сондата. Кастро вероятно е открил в нея лентата. Може би я е разпитвал за да разбере кой още знае.
— Какво да знае?
— Виж, това не можахме да научим. Тайната остана в Поли. Но трябва да е нещо дяволски важно. Така поне смяташе Поли, а както виждаш, и Кастро. Ама ти не знаеше ли, че е пристигал рамробот?
— Не.
— Пазят го в тайна. Не са го правили преди.
— Поли се държеше така, сякаш е узнала нещо много важно — обади се отзад Лени. — Обеща да разкаже на всички късно вечерта след купона. Но Кастро не й даде възможност. Мисля си, дали пък набегът не е бил заради рамробота.
— Може вече да я е изпратил в органната банка — подхвърли Мат.
— Едва ли — поклати глава Хари. — Не и ако Кастро е открил филма. Иначе тя няма да проговори. Ще му е нужна ковчежна терапия, а тя отнема време.
— Ковчежна терапия?
— Няма значение.
Има или няма, Мат никак не хареса израза.
— И как възнамеряваш да организираш твоето спасяване?
— Не съм мислил.
— Малко наляво — подсказа Мат.
Под тях се носеха покриви и корони на дървета. Да се лети с колата при включени жироскопи беше далеч по-приятно. Мат не виждаше никакви други въздушни коли наблизо. Може би нещо ги е принудило да се приземят?
— Така… — каза замислено Лени. — Значи си се промъкнал чак в Болницата.
— С открадната кола — поясни Мат. — И незначително отклонение до страната на мъглите.
На устните на Лени трептеше усмивка — полудоволна, полунасмешлива.
— Поласкана съм.
— Как иначе.
— Бих искала да знам защо не ни свалиха с лъч над автоплощадката? — попита мисис Хенкък отзад.
— А ти си знаел, че няма да стрелят по нас — каза Лени. — Откъде знаеше, Мат?
— Не съм знаел — обиди се той.
— Но предполагаше, че ще се измъкнем невредими?
— Предполагах.
— Защо?
— Хайде стига. Худ, спиш ли?
— Н-не.
— Това е дълга история. Ще започна със снощния купон…
— Започни — кимна Лени.
— За всичко ли да разкажа?
— За всичко — тя натърти на последната дума. — Според мен, може да се окаже важно, Мат.
Мат вдигна рамене и склони неохотно.
— Може и да си права. Добре. Срещнах се с Худ в бара за първи път от осем години…
Исус Пиетро и майор Янсен стояха недалеч от върволицата носилки, отнасящи своя товар към леглата във вивариума. В другата част на Болницата други носилки преместваха мъртвите и ранените в операционната — някои, за да бъдат върнати към живот и активна дейност, други — за да се спаси от тях каквото може.
— Какво е това? — попита Исус Пиетро, сочейки знака.
— Не зная — отвърна майор Янсен. Той надникна зад вратата, за да го разгледа по-добре. — Има нещо познато.
— Голяма помощ, няма що.
— Нарисуван от колонистите, предполагам?
— Смело предположение. И вярно. И без това други оцелели няма.
Майор Янсен отстъпи неволно назад и се опря в една от количките. Той скръсти ръце и втренчи замислен поглед във вратата.