Мат спря насред хола.
— А? Нали всички искахте точно това?
— Върни се! Как смяташ да прескочиш стената? Пак ли си решил да тропаш на вратата?
И Мат се върна. Тресеше го, нямаше сили дори да разсъждава.
— Този път Кастро ще е взел мерки, не смяташ ли? Може и да не знае какво точно е станало миналата нощ, но е подушил, че работата не е наред. Ела тук, седни. Не бива да подценяваш този човек, Мат. Трябва да обмислим внимателно всичко.
— Прави сте, да го вземат мътните! Как да преодолея онази проклета стена?
— Уморен си. Защо не почакаш, докато се върне Хари?
— О, не. Не желая никаква помощ от Синовете на Земята. Това няма нищо общо с вас.
— И с мен също, така ли? — попита Лени. — Нима ще отхвърлиш помощта ми?
— Разбира се, че не, Лени.
— Добре, да се върнем към началото. Как смяташ да проникнеш в Болницата?
— Права си. Далечко е да се върви пеша. Мммм… колата на Парлет. Тя е на покрива.
— Но ако Кастро я засече, това ще го доведе право тук.
— Ще почакам до среднощ, за да взема другата кола.
— Може това наистина да е единственият начин. Или да нападнем някоя от близките къщи — всеки екипарий притежава собствена кола.
— Само ще загубим време.
— И без това трябва да почакаш до залез-слънце, преди да започнеш.
— Предлагаш да използваме прикритието на тъмнината?
— За предпочитане е. Представи си, че мъглата внезапно се разсее.
— Права си. — Жителите на Алфа обичаха да се любуват на залезите, които тук, на тази планета, никога не си приличаха. Сигурно затова парцелите край ръба на платото бяха няколко пъти по-скъпи от тези във вътрешността.
— Изведнъж ще се озовем пред погледите на няколко хиляди души. Един от тях може да е самият Кастро. Така че, най-добре е да изчакаме тъмното.
Мат стана и разкърши схванатото си тяло.
— Добре. Стигаме до Болницата. Но как да проникнем вътре? Лени, какво е това електронно око?
Лени му обясни подробно.
— О! Тогава не видях никакъв лъч… Е, той е ултравиолетов, или инфрачервен. Какъвто и да е, налага се да го преодолея.
— Да го преодолеем.
— Ти не си невидима, Лени.
— Ще стана, ако не се откъсвам от теб.
— Пфу.
— Както и да е, налага се да ме вземеш. Едва ли ще се справиш сам с автопилота.
— Да оставим това засега. Как ще преодолеем стената?
— Няма да се наложи. Има и друг начин… аз ще се погрижа.
— Кажи ми!
— Не мога.
Вятърът отново се усили и засвистя в клоните на дърветата отвън. Лени неволно потрепери, макар че изкуственият огън продължаваше да излъчва достатъчно топлина. Мъглата продължаваше да се сгъстява.
— Ще ни трябва оръжие — подхвърли тя.
— Не искам да взимам вашето. Имате само два пистолета.
— Мат, познавам по-добре от теб екипажа. Всеки от тях се занимава с някакъв спорт.
— Е, и?
— Някои ловуват. Преди много години от Земята изпратили рамробот е товар от замразени оплодени яйцеклетки на елени и карибу. В Болницата ги размразили, отгледали ги до по-напреднал стадий, а полученото поколение заселили нагоре из ледника. Там има достатъчно трева, за да се изхранват спокойно.
— Искаш да кажеш, че във всяка къща има оръжие?
— Готова съм да се хвана на бас. Колкото е по-богат някой екипарий, толкова по-голяма колекция от ловни пушки притежава. Дори ако никога не ги ползва.
Стойката за пушки откриха на горния етаж, в една стая с окачени по стените картини, изобразяващи повече или по-малко диви животни и препарирани глави и копита от елени. На Стойката бяха подредени половин дузина въздушни пушки. Те претърсиха всички чекмеджета и в края на краищата Лени откри средна по размери кутия с кристално-прозрачни игли, всяка една дълга два инча.
— Ако се съди по размера ми, биха могли да повалят носорог — отбеляза Мат. Не беше виждал жив носорог, освен на филмите, които им пращаха понякога от Земята.
— Всъщност са предназначени за елени и други едри животни. Но тези пушки стрелят само по веднъж. Гледай да не пропуснеш целта.
— За да се съхрани спортсменския дух, а?
— Сигурно.
Щадящите оръжия на изпълнителите стреляха с непрекъснат поток от миниатюрни игли. Само една стигаше, за да замая жертвата, но за да бъде повалена бяха необходими поне половин дузина.