Мат затвори капака на кутията и я пъхна в джоба си.
— Как мислиш, дозата ще стигне ли за да убиеш човек?
— Не зная — отвърна Лени. Тя избра две пушки от стойката. — Да вземем тези.
— Джей!
Худ спря на средата на коридора, обърна се и надникна в хола.
Лидия Хенкък се беше надвесила над Милард Парлет. Ръцете му бяха положени акуратно върху коленете.
— Ела тук да видиш нещо.
Худ огледа отпуснатото лице на Парлет. Старецът очевидно скоро щеше да дойде в съзнание. Очите му бяха отворени, но все още не гледаха на фокус. Худ се наведе, за да го разгледа отблизо.
Едва сега забеляза, че ръцете му не са напълно еднакви. Кожата на едната бе покрита със старческа пигментация. Едва ли възрастта й беше колкото на самия Парлет, но очевидно отдавна не е била подменяна. Ноктите на пръстите бяха загрубели и потъмнели, виждаха се лъкатушещи вени, тук-там разширяващи се в бучици. За разлика от нея кожата на дясната ръка беше по бебешки гладка и розова, незагоряла от слънцето, почти прозрачна. Ноктите бяха съвсем къси, прозрачни и чисти, нещо, с което не биха могли да се похвалят немалко ученици от горните класове.
— Дъртото магаре съвсем наскоро е получило нова присадка — процеди през зъби Худ.
— Не. Погледни тук. — Лидия посочи китката. В основата й се виждаше неравно оцветена линия, не по-широка от половин инч. Беше мъртвешкибледа, с млечносив оттенък. Никога досега Худ не беше виждал такава кожа.
— И тук също. — Подобен пръстен се затваряше около основата на десния палец, чийто нокът беше почти изсъхнал, но кожата под него изглеждаше розова и жизнена.
— Вярно. Но какво е това? Изкуствена ръка?
— Може вътре да има оръжие. Или радиостанция.
— Не, не е радиостанция. Иначе досега да са довтасали. — Худ вдигна дясната ръка на Парлет и опипа с пръсти ставата. Съдовете и сухожилията под меката като кадифе кожа бяха втвърдени и неподатливи, напълно съответстващи на възрастта. — Това е истинска човешка ръка. Интересно защо не я е сменил цялата?
— От него ще разберем.
Худ стана. Чувстваше се отпочинал и готов за нови подвизи. Щом трябва да се чака, ще чакат. И мястото, което са избрали за целта е подходящо.
— Докъде стигнаха Лени и Келер? — попита го Лидия.
— Не зная. А и не ме интересува.
— Ама и твоята не е лесна — засмя се игриво Лидия. — Прекарал си поне половината от живота си в търсене на доказателства за парапсихични сили на платото. И когато накрая откри истински екземпляр, той не иска да играе нашата игра.
— Ще ти призная кое наистина ме безпокои в случая с Мат Келер. Двамата с него сме израснали заедно. Никога не съм го забелязвал в училище, освен веднъж, когато направо ме вбеси. А през цялото време се е навъртал край мен. И все пак се оказах прав, нали? Парапсихичните способности съществуват и ние можем да ги използваме срещу Болницата.
— Можем ли?
— Лени притежава таланта да убеждава. Ако тя не съумее да го убеди, никой няма да успее.
— Най-малко ти, нали?
— Най-малко аз.
— Знаех си — рече Лени. — Трябваше да е в мазето.
Двете насрещни стени бяха накичени с най-различни дребни инструменти. По рафтовете бяха подредени бормашини, резачки, чукове, длета, отвертки…
— Младият Парлет явно се е увличал по дърводелство — промърмори Мат.
— Не е задължително. Може да е било само мимолетно хоби. Мат, прескочи насам. Мисля, че открих пилата, която търсехме.
Двайсет минути по-късно той разтъркваше освободените си от белезниците китки, доволен, че най-сетне може да почеше сърбящите го места. Без белезници ръцете му изглеждаха олекнали поне с десет фунта.
За Исус Пиетро периодът на очакване беше почти непоносим.
Отдавна бе приключил и този работен ден. От прозорците на кабинета гората с капаните изглеждаше като тъмно петно сред по-светлата, сивкава пелена на мъглата. Той позвъни на Надя и й каза да не го чака за вечеря. Нощната смяна вече беше застъпила на дежурство в Болницата, подсилена, по заповед на Кастро, с допълнителни постове.
Съвсем скоро ще настъпи времето да ги предупреди за онова, което той вече очакваше. Тъкмо в този момент се питаше как точно да им го каже.
Едва ли щеше да ги впечатли с поразителната вест, че петима от затворниците все още са на свобода и се укриват някъде на плато Алфа. Всички знаеха за бягството, а с издирването на бегълците се занимаваше специален отряд.