Известно време двамата вървяха мълчаливо, хванати ръка за ръка — като двойка екипарии, завръщащи се у дома след късно гости. Тук-там се срещаха минувачи, но никой не им обръщаше внимание. Всички бързаха да се приберат на топло. Малко по-нататък ги застигна весела и шумна компания, подмина ги и зави към една от къщите, където водачът й взе да блъска оглушително с юмрук по вратата. Зад стените се носеше глъчка от среднощна веселба. Мат и Лени изведнъж се почувстваха особено самотни. Той стисна ръката й по-силно и двамата продължиха нататък.
Пътят изви наляво и пое сред полето. Къщите от едната му страна започнаха да се разреждат и съвсем скоро те се изравниха с последната. Отпред имаше само дървета, чиито корони се очертаваха на фона на сиянието, което обкръжаваше Болницата. Зад дърветата започваше голият охраняем периметър.
— Сега какво?
— Продължаваме — отвърна Лени. — Мисля, че трябва да се приближим към гората с капаните. — Тя замълча, очаквайки някакво възражение, сетне продължи: — От десет години Синовете на Земята подготвят нападение срещу Болницата. Все чакахме подходящ случай, но досега не ни се отдаде. Един от заплануваните варианти беше да се промъкнем в покрайнините на гората. Вътре има толкова много хитроумни капани, че сигурно нито един патрул не я държи под наблюдение.
— Надявай се.
— Готова съм да се обзаложа.
— Какво всъщност знаеш за охранителните системи на Болницата?
— Ами, снощи ти вече си имал възможността да се запознаеш с част от тях. Добре че здравият разум те е накарал да стоиш по-далеч от гората. Съществува двоен пръстен от електронни очи. Стената вече си я видял: върху нея има картечници и мощни прожектори. Тази нощ Кастро сигурно ще докара попълнения и най-вече — ще затвори главния път. Обикновено нощем го оставят отворен, но не и в екстремни случаи — тогава преградата от електронни очи покрива и него.
— А зад стената?
— Охрана. По наши сведения хората на Кастро са сравнително зле подготвени. Болницата никога не е била подлагана на директна атака. Числено ни превъзхождат, но…
— Виж, тук си права.
— … Но хората, с които ще си имаме работа не вярват, че представляваме реална заплаха.
— А какво ще кажеш за капаните. Хората — да, но срещу машините сме безсилни.
— Вътре в Болницата няма капани. Е, може сега да са разположили известна част — за тяхно спокойствие. Но не можем да знаем всичко — нали? Ще се придържаме към стените на бавноходите. И ще си отваряме очите за онези проклети бронирани врати.
Мат кимна рязко и малко сърдито.
— Виж, вратите никой не ги очакваше. Трябваше да проучите по-внимателно вътрешността… Лени, погледни тук.
— Какво?
— Това не са корени, а кабели, които се задействат при натиск. Внимавай, да не стъпиш върху тях.
Тя се засмя.
— Хрумна ми нещо. Знаеш ли, може да е глупаво.
— Кажи де!
— Ако снощи не бяхме избягали, сега нямаше да се блъскаме тук в тъмнината.
— Глупости, наистина. Хайде да тръгваме. И не забравяй да прескачаш кабелите!
Глава 10
Ръката на Парлет
По-голямата част от Планината Ягледай тънеше в мрак.
Екипариите дори не го подозираха. На плато Алфа светлините блестяха все така ярко. Не можеха да го разберат дори от къщите, разположени по края на склона Алфа-Бета, защото долните плата бяха скрити от непрогледна, гъста мъгла.
На териториите на колонистите цареше страх и гняв, но това не засягаше управляващите. Спирането на електроенергията не грозеше пострадалите с някаква директна опасност. На Гама и Йота нямаше болници, където пациентите биха могли да издъхнат в потъмнелите операционни зали. Нямаше коли, които да катастрофират без улично осветление. Повехналото месо в хладилните камери на ресторантите едва ли щеше да предизвика глад — оставаха фруктовите дръвчета и ореховите горички, реколтата, животните.
Но въпреки това тук цареше страх и ярост. Какво се е случило там, горе, откъдето идваше електроенергията? Или това е възмездие, наказание, експеримент — някакво преднамерено действие на Изпълнението!
Не можеш да се придвижваш на тъмно. Повечето от пострадалите оставаха там, където ги беше заварил мракът. Приготвиха се да пренощуват кой както може. И без това вече беше късно. И чакаха — чакаха да се върне светлината.
Поне там не очаквам проблеми, мислеше си Исус Пиетро. Ако тази нощ възникне някаква опасност, няма да идва отдолу.