Рано тази вечер Главата ги беше предупредил за очаквано нападение срещу Болницата. Той буквално нареди на лейтенант Фокс и на останалите да стрелят по своите колеги в случай, че се наложи. И всички бяха възприели тази заповед напълно сериозно.
Само преди няколко минути зад прозорците се раздаде невероятен трясък… и почти половината от охраната бе зарязала постовете си за да види какво става.
В главата на лейтенант Фокс витаеше непрогледна мъгла.
Той самият не посмя да напусне поста. И без това бъркотията не беше малка. Затова предпочете да остане вътре. И когато видя този непознат екипарий, подпрян на стената и хрупащ фъстъци, Фокс машинално вдигна ръка, козирува и произнесе с уважение: „Сър!“
Мат вдигна глава и откри, че пред него е застанал полицай-изпълнител, неподвижен като закована дъска, положил ръка върху дръжката на прибрания в кобур късодулов щадящ пистолет.
Което беше напълно достатъчно, за да изчезне. Лейтенант Фокс продължи по коридора, подмина вратата на вивариума, спря и се обърна. След това падна.
Мат се отмести от стената и направи няколко колебливи крачки към него. При вида на полицая сърцето му беше слязло в петите.
Зад ъгъла се показа Лени. Тя видя Мат, дръпна се назад и вдигна пред себе си оръжието.
— Не стреляй! Аз съм!
— О, Мат. Мислех, че си се загубил. — Мат се приближи към нея. — Тя разглеждаше падналия полицай. — Нещо им куца подготовката. Това не е маловажно.
— Къде си се научила да стреляш?
— Няма значение. Да вървим. — Тя пристъпи към вратата на вивариума.
— Почакай. Къде да намеря Поли?
— Нямам представа. Така и не можахме да разберем къде е разположена залата с „ковчега“. — Лени протегна ръка към дръжката. Мат я хвана за китката. — Стига, Мат. Вече те предупредих.
— Вратата е минирана.
— Какво?
— Видях как този тип я заобикаляше.
Лени свъси чело, без да откъсва очи от вратата. Тя се обърна, сграбчи един от пешовете на куртката на Мат и с рязко движение откъсна дълго парче. Привърза единия му край за дръжката и отстъпи, докъдето й позволяваше лентата. Мат я следваше отблизо.
— Не би ли ми казала — настояваше той, — къде да открия Поли? Преди да си извършила нещо необратимо.
— Наистина не зная, Мат.
— Добре. Къде е кабинетът на Кастро?
— Ти си се побъркал.
— Аз съм фанатик. Също като теб.
Това предизвика мрачна усмивка.
— Твоя воля. Предупредих те. Тръгни по моя път, ще свиеш на първия завой и ще се качиш по стълбата. Коридорът е само един, няма да го пропуснеш. На всяка от вратите има табелки. Ориентирай се по тях. Кабинетът му е съвсем близо до корпуса на „Планк“. Но ако останеш с мен, можем да открием по-безболезнен път.
— Дърпай тогава.
Лени дръпна лентата.
Дръжката се завъртя надолу и изщрака. В същия миг нещо гръмна на тавана и един конусообразен сноп щадящи стрели посипа мястото, където трябваше да се намира Лени. В коридора зави сирена, гръмко, хрипливо и странно познато. Лени отскочи изненадано назад и се удари в стената. Вратата се открехна на няколко инча.
— Давай! — извика тя и се метна към процепа. Мат я последва.
Пукотът от изстрелите на щадящото оръжие беше заглушен от неистовия вой на сирената. Мат забеляза вътре в помещението четирима стрелци, приклекнали и вдигнали оръжията пред себе си. Те продължаваха да натискат спусъците дори след като Лени се строполи.
— Обречена? Наистина? — Хари просто не можеше да повярва в това, за което говореха от толкова време. Но той не очакваше толкова лесна капитулация.
— Колко наброяват Синовете на Земята?
— Виж, това не мога да ви кажа.
— А аз мога — отвърна Милард Парлет. — По-малко от четиристотин. На цялата Планина Ягледай има по-малко от седемстотин активно действащи бунтовници. Триста години се опитвате да организирате и вдигнете въстание и досега не сте постигнали нищо.
— Поне малко сме постигнали.
— Вие, естествено, вербувате своите последователи в средата на колонистите. Бедата ви е в това, че по-голямата част от колонистите въобще не желаят екипажът да изгуби властта си над Платото. Вашите идеи не се радват на популярност. Хората са доволни от това, което имат. Вече се опитах веднъж да ви обясня причината, ако настоявате, мога да повторя. — Той премести с явно усилие ръцете си и ги подпря върху свитите си, кокалести колене. От време на време мускулите на раменете му потръпваха конвулсивно. — Въпросът не е в това, че някои от вас си въобразяват, че ще управляват по-добре от екипажа, ако им се отдаде тази възможност. Всички страдат от подобни илюзии. Те се боят от Изпълнението, да, боят се и никога не биха рискували кожата — и другите части на тялото си — докато Изпълнението се разпорежда с всички оръжия и енергозапаси на Платото. Но, както вече казах, работата не е в това. Проблемът е, че те все още не смятат за несправедливо правото на екипажа да се разпорежда със съдбите им. И всичко това се дължи на съществуването на органната банка. Защото докато от една страна тя е ужасяваща заплаха — не само смъртно наказание, а позорна кончина, от друга страна представлява обещание, надежда. Всеки, който го заслужава, или е в състояние да заплати, пък бил той колонист, може да получи медицинска помощ в Болницата. Но без органната банка подобна помощ е невъзможна. Остава смъртта. Знаете ли, какво ще направите вие, бунтовниците, ако ви се отдаде да поставите екипажа на колене? Някои ще настояват органната банка да бъде унищожена. И те ще бъдат избити, или прогонени от доскорошните си другари. А болшинството ще запази органната банка непокътната, само дето ще я попълва за сметка на екипариите!