Парлет млъкна и три глави кимнаха почти машинално.
Глава 11
Разговор с Кастро
Мат видя отсреща четирима полицаи и в същия миг Лени се олюля. Той направи опит да се обърне и да побегне, но в коридора отекна ужасен звън, сякаш се беше озовал във вътрешността на църковна камбана. Така че промени намерението си и отскочи встрани, съзнавайки, че коридорът вече е под обстрела на вградените в стените ултразвукови оръжия.
— Затворете проклетата врата! — изрева някой в помещението. Един от пазачите се втурна да изпълнява заповедта. Мат почувства ултразвуково вцепеняване и коленете му започнаха да омекват. Той не сваляше поглед от четиримата противници.
Един от тях вече се навеждаше над Лени.
— Съвсем сама — произнесе полицаят. — Трябва да се е побъркала. Интересно, как се е сдобила с тази униформа?
Другият пазач се изсмя с нисък, дрезгав глас.
— Млъквай, Рик. Ела ми помогни да я пренесем на фотьойла.
— Виж, носи ловно оръжие. Добре, че не успя да стреля, а?
— Доста път е изминала, за да се добере до вивариума. Обикновено такива тук ги докарват.
Отново дрезгав смях.
— Газовата бомба не избухна. — Един от пазачите срита недоволно металната кутия зад вратата. От кутията внезапно се разнесе остро съскане. — Назалните филтри! Бързо!
Те затършуваха трескаво в джобовете си и извадиха странни на вид предмети, наподобяващи черни гумени носове.
— Добре. Трябваше да ги поставим по-рано. Ако бяхме напълнили стаята с газ всеки, опитал се да проникне тук, незабавно щеше да тупне на пода.
Мат взе да схваща за какво говорят. Беше задържал почти автоматично дишането в секундата, когато се разнесе съскането. Сега се изправи, доближи най-близкия пазач и дръпна гумената маска от носа му. Пазачът изстена уплашено, втренчи невиждащ поглед в Мат и рухна на земята.
Филтриращата назална маска бе снабдена с лента, която обхващаше главата и се закопчаваше на тила. Мат я нагласи върху носа си, колкото да установи, че дишането му е значително по-затруднено. Маската беше неудобна.
— Рик? Уф, този кретен. Къде, в името на Мъгливите Демони, се дяна маската му?
— Хващам се на бас, че я е забравил.
Един от пазачите включи портативната си радиостанция.
— Свържете ме с майор Янсен. Сър? Някакво момиче току-що направи опит да проникне във вивариума. Да, момиче, облечено с наша униформа… Съвсем сама, да… Спи в едно от креслата, сър. Решихме, че след като е положила толкова усилия, за да се добере дотук…
Мат все още усещаше световъртеж, макар че вратата бе отрязала пътя на парализиращите лъчи. Дали пък не го е прострелял някой заблуден щадящ куршум?
Той се наведе над Лени. Момичето лежеше в безсъзнание. Дрехите й бяха нашарени от ситни точици — отвърстията, където я бяха засегнали стъклените игли. Дробовете й сега бяха пълни с приспивателен газ. Когато всички други фактори прекратят действието си, девойката ще се пробуди. Сигурно за да бъде простреляна отново с поредния откос щадящи куршуми.
— И още нещо, сър. Тук е пълно с газ. Помислихме, че ще последват и нови… Не, сър, никого не сме виждали. Ако изключите ултразвуковите излъчватели ще погледна в коридора. — Той се обърна към останалите. — Уотс, я виж дали някой не се въргаля отвън.
— Та нали парализаторите са включени!
— Ей сега ще ги спрат. Провери!
От горния джоб на лежащия в несвяст пазач стърчеше химикалка. Мат я забеляза, извади я и изрисува върху челото му сърце и три капки, стичащи се надолу към носа. Този, когото нарекоха Уотс, открехна предпазливо вратата. След като се увери, че парализаторите са изключени той я отвори широко.