— Дявол да го вземе, Худ, помогнете ми да стана.
— Парлет, нали не очаквате, че ние…
— Помогнете ми да седна до телефона.
— Че бихме извършили подобно самоубийство — рече Хари Кейн. — Как ще постъпи вашата армия от роднини и потомци, когато узнае, че ви държим за заложник в собствения ви дом?
— Дойдох тук по своя воля и без принуда. Както ви е известно.
— Но на тях известно ли им е?
— Моето семейство ще ме последва. — Парлет опря длани в облегалките на креслото и се отпусна с цялата си тежест. Все пак успя да се изправи, за да установи, че не може да ходи.
— Не е необходимо да им казваме цялата истина — заяви Хари Кейн. — Всичко, което ще знаят, е, че се намирате в тази къща в компанията на трима избягали от вивариума колонисти.
— Кейн, те не биха разбрали какво става, дори ако им говоря няколко часа без да спирам. Но ще тръгнат след мен.
Хари отвори уста, затвори я и започна да се тресе. Наложи се да притисне ръцете си между коленете за да успокои треперенето си.
— Обадете им се — предаде се той.
— Не — вдигна ръка Джей Худ.
— Помогни му, Джей.
— Не! Ако той се възползва от телефона за да ни предаде на полицията, ще влезе в историята като най-големия хитрец на Планината Ягледай. А с нас ще бъде свършено.
— О, пфу! — Лидия Хенкък стана и преметна ръцете на Милард Парлет на врата си. — Бъди разумен, Джей. Парлет сега е единственият и най-добрият ни шанс. Длъжни сме да му повярваме. — Тя поведе Парлет към телефона.
Почти беше време да се възобнови разпитът. Исус Пиетро почака, докато лаборантът остави подноса с кафето и се закатери обратно по стълбичката. Едва сега забеляза, че сърцето му бие учестено. Хладна пот се стичаше по гърба му. Ръката му пулсираше, сякаш беше сърдечен мускул. Очите му се мятаха насам-натам из стаята, дирейки нещо, което нямаше.
За броени секунди и без някаква видима причина стаята за разпит се превърна в капан.
Разнесе се тропот и всички мускули на тялото му потрепнаха едновременно. Нямаше нищо, никаква поне видима причина за безпокойство. Но той, лишеният от нерви колос Кастро, бе започнал да се бои и от сенки. Стаята беше клопка, клопка!
— Сега ще се върна! — извика Кастро. Пристъпи към стълбата и започна да се изкачва, запазвайки с огромно усилие на волята изражението на Човек, Който Държи Положението под Контрол. Един от полицаите се обади:
— Но, сър! Какво ще правим със затворничката?
— Веднага се връщам — повтори Исус Пиетро без да спира.
Той се промуши през вратата, застана на четири крака и затвори люка. И остана на място.
Никъде не възнамеряваше да ходи. Някакво шесто чувство му бе изкрещяло „Излизай!“ — чувство, толкова силно, че дори не се замисли, а се втурна да изпълнява нареждането насред разпита.
От какво се уплаши? Може би се боеше, че ще научи някаква неприятна истина за Поли Торнкуист? Или го глождеше чувството за вина? Не, вече бе забравил желанието си да притежава тази колонистка девойка. А и не би допуснал подобна грешка, ако му се отдадеше случай да започне всичко отначало.
Нито един човек в Изпълнението никога не го беше виждал такъв: с отпуснати рамене, набраздено от тревожни бръчки лице, изправен насред коридора, сякаш не знаеше накъде да поеме.
При всички случаи трябва да се върне. Поли Торнкуист очакваше звука на неговия глас. Друг е въпросът дали знае или не онова, което Кастро трябваше да си изясни.
Той направи усилие да се овладее и се обърна с лице към вратата, а очите му се плъзнаха автоматично по сияещите лампи в средата на коридорната стена. Всички служители, работещи ежедневно в помещенията на бавнохода, бяха придобили този навик. Лампите бяха твърде ярки дори за тавана на коридора. Ала разположени в стената, те направо заслепяваха очите. Миг преди да се обърне към стената, Кастро зърна нещо и се втрещи удивено. Върху светещата повърхност на панела се виждаше синкава рисунка.
Мат почти бе стигнал пода на стаята, когато лаборантът с бялата куртка започна да се катери обратно. Той едва не изруга на глас и призова на помощ Мъгливите Демони, които и този път запазиха мълчание. След това, тъй като лаборантът всеки миг щеше да се сблъска с него, Мат се прехвърли върху обратната страна на стълбата и скочи. Подметките му изтрополиха по металния под. Всички глави в помещението се завъртяха рязко. Пристъпвайки колкото се може по-безшумно, Мат доближи близкия ъгъл, където се притаи.