От самото начало знаеше, че не бива да се осланя докрай на тайнствената си дарба. Все в някой момент ще престане да се бои, или надбъбречните му жлези ще изчерпят наличните си запаси от адреналин…
Полицаите вдигнаха очи към тавана. Лаборантът изчезна, като затвори люка след себе си. Само Кастро продължаваше да се държи странно, погледът му се щураше из стаята, сякаш търсеше нещо, но не го намираше. Мат започна да диша по-спокойно.
Човекът с кафето се беше появил тъкмо навреме. Мат вече се готвеше сам да отвори люка, или да си тръгне и да потърси кабината за управление на термоядрения реактор, преди да се върне. Тъкмо бе открил, че матовото стъкло на осветителния панел е достатъчно грапаво, за да го маркира с химикалката. Така щеше да знае зад коя от многото врати се намира Кастро.
Исус Пиетро продължаваше да се държи странно. През цялото време на разговора в кабинета на Главата Мат не бе преставал да се страхува от него. Но сега приличаше само на уплашен човечец с превързана ръка.
„Опасна мисъл — рече си Мат. — Не спирай да се боиш! Трепери!“
Внезапно Кастро се закатери нагоре по стълбата.
Мат прехапа долната си устна. Що за космическо преследване излезе от тази работа? Къде се втурна сега Главата? И как да задържи във вниманието си шест очи долу и още две, които се издигаха нагоре? Въпреки това той се насочи към стълбата.
— Но, сър! Какво ще правим със затворничката?
— Веднага се връщам.
Мат отново отстъпи в ъгъла. Затворничката?
Ковчег. Това понятие почти бе изгубило смисъла си на Планината Ягледай, където всички — екипарии и колонисти — имаха обичая да кремират своите мъртъвци. Но този сандък до стената изглеждаше достатъчно голям, за да побере в себе си затворник.
Не му оставаше друго, освен да надзърне вътре.
Първо да се погрижи за охраната…
— Майоре, обажда се Главата.
— Благодаря ви, мис Лосен.
— Янсен, вие ли сте?
— Да, сър.
— Открих още едно кървящо сърце.
— Вътре в „Планк“?
— Да. Точно над стаята, където е ковчегът. Върху осветителния панел. А сега ето какво искам да бъде направено. Трябва да затворите шлюзовете на „Планк“, да напълните кораба с газ и да вкарате вътре отряд съоръжен с газови маски. Откриете ли непознат, ударете го с умерена доза ултразвук и го оставете за доразследване. Ясно ли е?
— Да, сър. Но да предположим, че предателят се окаже познат.
— Оставям сами да прецените. Имам основателни причини да смятам, че той не е полицай, макар че може да се окаже в униформа. Колко време ще ви е нужно?
— Около двайсет минути. Вместо асансьора мога да използвам въздушна кола, но едва ли ще спестим много време.
— Добре. Използвайте машини. Първо изключете асансьора. Искам максимално да използвате елемента на изненада.
— Разбрано, сър.
— Изпълнявайте.
Пазачите не създадоха никакви проблеми. Мат доближи един от тях отзад, измъкна ловко пистолета от кобура му и простреля и двамата.
Пистолетът остана в ръката му. Тежката метална дръжка предизвикваше приятно чувство. Гадеше му се от непрестанните вътрешни напъни да пробужда страха си. Подобна ситуация рано или късно можеше да доведе до сериозно увреждане на разсъдъка му. От друга страна, престане ли да се плаши, дори само за миг, и могат да го убият! Но сега поне за малко можеше да престане да се ослушва и да напряга сетивата си. Ултразвуковият парализатор беше по-сигурна защита от невидимата парапсихична сила. Бъдещето не изглеждаше така страшно, когато ръката му стиска хладния, солиден предмет.
„Ковчегът“ излезе по-голям, отколкото изглеждаше от вратата. Мат откри закопчалките — големи, метални и удобни за работа. Капакът беше тежък. Вътрешната му страна бе покрита с пенопласт със звукоизолираща повърхност от множество преплетени конически издатини.
Това вътре в ковчега бе изключително щателно опаковано в мека и плътна бяла материя, формата му смътно напомняше тази на човешкото тяло, но главата по нищо не приличаше на човешка. Мат почувства, че косата на тила му настръхва. Ковчег. Тялото, което лежеше вътре, не помръдваше. Дори да е открил Поли, със сигурност бе намерил само безжизненото й тяло.
И въпреки това той се зае да разопакова „мумията“, като започна от този край, където трябваше да е главата. Натъкна се на чифт ушни запушалки, а под тях и на човешки уши. Надеждата му започна да се пробужда.