Той размота меката материя и под нея се показаха две черни очи. Очите се втренчиха в него и след това премигнаха.
Това надминаваше всички надежди. Беше открил Поли — живата Поли!
Вярно, че повече приличаше на пашкул, отколкото на стройна девойка. Не след дълго тя самата се зае да му помага, като смъкваше плътните ленти от краката си и разкачваше датчиците. Кой знае каква полза от помощта й нямаше. Пръстите й очевидно не я слушаха. Мускулите на лицето, ръцете и краката й потръпваха ритмично. А когато направи опит да излезе от ковчега се наложи Мат да я подхване, защото щеше да се претърколи на пода.
— Благодаря — произнесе прегракнало Поли. — Благодаря ти, че ме измъкна от тук.
— Нали затова дойдох?
— Помня те. — Тя се изправи, вкопчвайки се в рамото му. Още не се бе усмихвала. Когато Мат измъкна мундщука от устата, лицето й изглеждаше като на хлапе, което очаква да го напляскат. Такова остана и до този момент. — Ти си Мат не-знам-кой-си. Познах, нали?
— Мат Келер. Можеш ли да вървиш сама?
— Къде сме? — тя не пускаше ръката му.
— Вътре в Болницата. Но имаме добри шансове да се измъкнем, ако правиш всичко, каквото ти кажа.
— Ти как попадна тук?
— Джей Худ смята, че притежавам нещо като вродена психогенна невидимост. Докато съм изплашен, не позволявам на другите да ме забелязват. Точно на това ще разчитаме двамата с теб. Ей, какво ти е?
— Щом ме питаш, ясно е, че не съм добре — тя се усмихна за първи път, откакто я бе измъкнал от ковчега, но това бе вялата усмивка на призрак — мъчително изкривяване на устните, което изчезна след няколко секунди. Без нея изглеждаше по-добре.
— Така изглежда. Почакай, седни тук. — Поли продължаваше да се държи за рамото му, сякаш се боеше, че ще падне. Мат я отведе при един от столовете. „Все още е в шок“ — помисли си той. — Я по-добре си легни. На пода. Лекичко… А сега вдигни краката на стола. Какво, в името на Мъгливите Демони, са направили с теб?
— Дълга история. — Поли смръщи чело и между веждите й се очерта дълбока бразда. — Което не пречи да ти я разкажа набързо. В интерес на истината, не са ми правили нищо. Нищо, съвсем нищичко. — Тя се излегна на пода и намести краката си така, както я съветваше Мат. След това зарея поглед в тавана. Сякаш гледаше в Безкрая.
Мат притвори уморено очи. От предишната хубавичка Поли не беше останало почти нищо. Косите й бяха разпилени й смачкани, лицето й бе изпомацано с грим, но въпросът не бе в това. Нещо я беше напуснало, а на негово място бе дошло друго. На бледото й лице бе изписан безмерен ужас от това, което може би все още виждаше там в Безкрая.
— Мат, как се озова тук? — попита тя накрая.
— Наложи се да те спасявам.
— Ти не си Син на Земята.
— Така е.
— Може и да си доносник. Набегът срещу дома на Хари беше в същата вечер, когато се появи.
— Каква вопиюща неблагодарност от страна на спасената девица.
— Прощавай. — Но очите й продължаваха да го разглеждат подозрително. Тя свали краката си от стола, надигна се и седна на пода. Носеше чужди дрехи от мека тъкан, като тези, които се използваха за спортуване. — Вече не вярвам в нищо. Дори не съм напълно сигурна, дали не бълнувам. Може още да съм в сандъка.
— Успокой се — каза Мат и я поглади утешително по рамото. — Не си…
Тя го хвана за ръката и го дръпна рязко — беше толкова неочаквано, че Мат едва не падна. Всички нейни движения бяха някак непремерени, преувеличени.
— Ти не знаеш какво беше вътре! Увиха ме като мумия и ме напъхаха и всичко беше все едно… все едно, че съм умряла! — Тя стискаше ръката му конвулсивно, забивайки малките си нокти в кожата му. — През цялото време се опитвах да си припомня разни неща, но не можех да стигна до тях. Ето защо… — тя млъкна, понечи да продължи, но устните й се раздвижиха беззвучно. След това се хвърли към Мат. Блъсна го, свали го на пода и се сгуши в обятията му. Нямаше нито капчица страст в движенията й. Тя се притискаше към него, сякаш се давеше, а той беше плаващ дънер.
— Ей — извика Мат. — Пистолетът. Изпуснах пистолета.
Поли не го чуваше. Мат погледна нагоре, към входния люк. За щастие не се чуваха никакви подозрителни шумове.
— Всичко е наред — помъчи се да я утеши той. — Сега всичко ще се оправи. Важното е, че се измъкна. — Тя зарови лице в рамото му и се разплака. — Всичко свърши… — Мат плъзна ръка по гърба й и започна да я масажира така, както бе направила Лени с него предишната нощ.