Той се приближи и сложи ръката си на рамото й. Верити не се отдръпна, осъзнавайки, че това ще изглежда доста глупаво.
— Имаш ли нещо против малък масаж.
— Не, но не е необходимо.
— Отпусни се назад. Исках да те питам откога притежаваш ресторанта?
Тя се обърна изненадана, но видя, че очите му са затворени и това й подейства успокояващо.
— Трета година. В началото работех в други ресторанти, в кафенета… Била съм сервитьорка, готвачка, управител. Последното заведение, където работех, бе в курортния комплекс. Вече бях събрала пари и смелост, за да отворя „Ноу Бул“.
— А преди това къде си работила?
— Ами на различни места…
— Като например?
Джонас отвори бавно едното си око и пак го затвори.
— В началото бях при един французин, Клод, на остров Мартиника. От него научих доста добри рецепти. От там заминах за Испания. Наеха ме в малко кафене. После за няколко месеца специализирах кулинария в Мазатлан, Мексико. Научих много за виното в Рио де Жанейро. Миех чинии в едно заведение от типа „дупка в стената“ — Верити се усмихна. — Нали ти казах, че те конкурирам в скитничеството и в работата по различни бърлоги. За съжаление, нямам твоето образование.
— Какво е правил баща ти? Нима те е влачил навсякъде със себе си?
— Да, пътувахме заедно, след като майка ми почина, когато бях на осем години. Сикуънс Спрингс е единственото място, в което се установявам за толкова дълго време, и вече го чувствам като свой роден дом. Едва ли вече ще се реша да го напусна. Ами ти, мислил ли си да се установиш някъде?
— Не знам, засега не съм се замислил.
Гласът му отново бе станал студен. Очите му бяха отморени и я пронизваха.
— Защо не си отишла в колеж?
Верити се намръщи леко.
— Баща ми не вярваше много на обучението, предлагано в училищата. Реши, че сам трябва да ме образова. А ако искаш да знаеш истината, не съм ходила дори в гимназия.
— Това не те безпокои, нали?
— Не особено. Ако пожелаех, можех да взема всички изпити и да отида в колеж, но вече имах намерение да отворя ресторант. А за това не са необходими никакви дипломи.
— Искаш ли да ти кажа нещо?
— Какво?
— Ти си най-интересният ми работодател през последните години.
— Ще го приема като комплимент.
Верити усети леко раздвижване под водата — Джонас се бе приближил с още една стъпка. Тя отпи глътка от бирата си и уж случайно се отдръпна. Не искаше да го остави с убеждението, че може да й се натиска. Чувството й за хумор взе връх. Мисълта, че може да прелъсти мияча си на чинии й се стори интригуваща и забавна.
— Защо се смееш, нещо смешно ли си спомни?
Верити бързо поклати глава.
— Не, нищо. Опитвам се да се отпусна.
— Знаеш ли, че работата в ресторанта вреди много на краката?
Джонас бързо се наведе и притегли крака и към бедрото си. Всичко стана толкова бързо, че нямаше време за реакция от нейна страна. Пръстите му започнаха да масажират прасеца и петата й.
— Исках още да ти кажа, че работиш прекалено много и почти не ядеш. Трябва да напълнееш. Защо пазиш диета, като ядеш само вегетарианска храна.
— Ами, защото храната, която ям, е много по-здравословна от твоята и се чувствам по-добре. Знаеш ли колко животинска мазнина има в хамбургера, който ядеше следобед? Знаеш ли, какво става в стомаха ти?
— Не знам, но не искам и да ми казваш, поне тази вечер. Опитвам се да се разтоваря от всичко. Ти също се отпусни, господарке.
Пръстите му се придвижиха по-нагоре.
— Джонас…
Верити се опита да го спре, но бе парализирана от удоволствието, създавано от ръцете му. Не можеше да си спомни да се е чувствала толкова добре.
— Не се притеснявай. Когато свърша, ти ще направиш същото за мен. Съгласна ли си?
— Добре…
Нежни тръпки на възбуда пробягаха по цялото и тяло. „Господи, какво прави той? Това само масаж ли е или после ще последва нещо друго?“ Импулсивно посегна и взе неговия крак в дланите си. Бавно започна да гали добре очертаните му мускули.
— О, да, това е чудесно… — ръката му стисна по-силно прасеца й. — Много добре, шефе, продължавай…
Верити не знаеше със сигурност, какво има в предвид — дали начина, по който го масажираше, или собствените му движения по нейната кожа? Усили малко натиска си. Настъпи тишина, а после двамата си размениха краката. Верити затвори очи и се отдаде на насладата си. Вече не чувстваше умората и напрежението от тежкия ден.
— Не ми е приятно да ме наричаш „шефе“. Имам си име.
Джонас не й отговори веднага. Отпи една глътка от бирата си.
— Добре, но само защото не смятам, че си такава.
— Не съм ли?
— Искаш ли да ти кажа истината? Ти си по-скоро господарка на този ресторант, ти си един малък тиранин и деспот.