— Но аз не бях пила почти нищо?
— Верити, нали твърдиш, че не си наивна. Не разбираш ли, че твоята „вярна приятелка“ Кейтлин се е готвела да те отрови? — вметна Джонас.
— Не е вярно — възрази Тави. — Само щях да й дам по-силно приспивателно. Никога не сме искали да й причиним вреда.
— Заслужавате да ви убия и двете или да променя показанията си в полицията.
— Аз заслужавам, но Тави няма никаква вина. През цялото време се опитваше да ме спре. А и мога да се закълна, че Верити не я застрашаваше нищо. Ти щеше да се появиш в решителния момент с рапира в ръка и да я спасиш.
— Планът ти нямаше да се осъществи, Кейтлин. Не си взела под внимание един факт. Тази нощ Верити щеше да спи в моята стая и Кинкейд щеше да открие празно легло.
Евинджър вдигна учудено вежди.
— Но това не е възможно. Спалнята беше определена за Верити и тя нямаше да се осмели да прекоси коридора. Всички други стаи бяха заети с гости. Все пак аз я познавам добре. Господи, та тя се срамуваше да се съблече в басейна.
— Няма ли най-сетне да разберете, че аз не съм чак толкова чиста и целомъдрена. Не съм непорочна стара мома, за каквато ме вземате, и грешиш, Кейтлин — наистина щях да отида да спя при Джонас.
Евинджър остана мълчалива известно време.
— Добре, изглежда, че всичко тогава е съдба.
— Всичко това беше лудост, Кейтлин! Изложи Верити на голяма опасност, а мен едва не ме убиха. Нямам нищо против, щом си решила да убиеш Кинкейд, но защо трябваше да намесваш и нас двамата? За да излезеш с чисти ръце, нали? Ще ти кажа нещо. Единствената причина, да се разхождате сега на свобода и в добро здраве, е Верити. Ако не беше ме спряла, вие с Тави бяхте следващите след Кинкейд. Това да ви е като предупреждение. Искам да оставите Верити на мира.
— Да, разбрах това. Боли ме, че загубих приятелството ти, Верити. Но дано намериш сили някога да ми простиш.
Джонас видя как лицето на Верити се отпуска и побърза да се намеси.
— Кейтлин, знаеше ли, че Кинкейд е толкова добър с рапирата?
— Твърде малко неща не знаех за него. Хората, които наех, постоянно го следяха.
— Тогава си знаела и каква опасност грози Джонас!
— Имаше и известни рискове, Верити, не бях предвидила, че Кинкейд ще носи пистолет.
— Първоначалният ти план нямаше да се осъществи, защото аз не се отделях от Верити и за минута.
— Напротив, ти я изостави достатъчно дълго време сама тази вечер.
Стомахът на Джонас болезнено се сви, защото това си беше самата истина.
— Верити, напомни ме да те нашляпам после. Нали ми обеща, при никакви обстоятелства да не излизаш от залата!
— Нямах избор, Кинкейд тръгна веднага след теб и трябваше да те предупредя.
— Не е трябвало да го следваш, Верити, но станалото станало. Е, това е, нали?
— Да, това е цялата истина.
— Добре, моите поздравления, Кейтлин. Прекрасна вечер, прекрасен ренесансов бал. Имаше толкова интересни неща — лъжи, измами, предателство на приятели, желание за отмъщение и смъртоносен дуел. Щеше да се чувстваш много добре, ако живееше 400 години по-рано. Но на нас с Верити не ни харесва твоя свят, не се чувстваме удобно. Хайде, скъпа, събирай багажа.
— Джонас, почти три часа сутринта е.
— Ще намерим някой крайпътен мотел.
— Но, Джонас…
— Ако не намерим, ще се приберем вкъщи. Не е чак толкова далеч.
— Но, нали…
— Тръгваме си, Верити. Вземи куфара си.
Верити се предаде и излезе от стаята. Никой не каза повече и дума, когато слязоха с куфарите по централното стълбище. Макар че ръката го наболяваше, Джонас установи, че може да шофира. Дъждът все още плющеше навън и голямата сива къща бързо се скри от погледа им.
Половин час по-късно откриха мотел, който все още беше отворен. Бяха толкова изтощени, че заспаха почти мигновено.
Верити се събуди първа и бавно отвори очи срещу нахлуващата от прозореца ярка светлина. Бурята беше отминала и изглеждаше, че всичко се връщаше към нормалното. Усети, че Джонас също се размърда и се надигна, за да види лицето му.
— Как е ръката ти?
— Боли ме, но ще живея. Имам нужда от ласки и грижи, докато се оправя.
— Джонас, Кинкейд беше много добър фехтовач, нали?
— Дяволски добър.
— И ти съзнателно подбра онова метално пипало, за да усвоиш уменията на предишния собственик?
— Бях отчаян, не можех да задържам повече Кинкейд, а и никой не идваше на помощ.
— Не успях да взема пистолета, беше паднал откъм тази страна на леглото, където се дуелирахте. Знам, че това беше единствената ти възможност, но пое огромен риск.