— Но ти беше с мен през цялото време. Макар че онова нещо се обви около ръката ми, аз не загубих връзка с реалността. Знаех кой съм, знаех, че срещу мен е Кинкейд, а не някой 400-годишен призрак.
— Може би желанието да оцелееш и победиш е било много по-силно от отдавна отминалите емоции. Все пак това е доста силен дразнител, който те е държал в настоящето. Да благодарим на Бога, че собственикът на рапирата е бил по-добър фехтовач от Кинкейд.
— „По-добър“ не е точната дума. Уменията ни бяха сравнително изравнени, но имаше и две съществени разлики.
— Кои бяха те?
— Първо, че стилът на фехтовката се е променил значително през последните 400 години. Собственикът на рапирата е бил обучен по съвсем друг начин, така че Кинкейд не знаеше моята тактика и трикове и аз не знаех неговите.
— Така, а втората разлика?
— И втората, по-важна разлика беше тази, че Кинкейд не бе участвал в истински дуел. Може да е тренирал в залите, да е пробождал онова чучело в офиса си, но никога не се е сражавал за живота си. Може би даже не е предполагал, че някога би могло да му се наложи. Все пак пистолетът е доста по-практичен.
— А мъжът от тунела сигурно е участвал в дуели.
— Да, и то на няколко пъти. Затова оръжието излъчваше и толкова силни вибрации.
— Ох, само като си помисля, тръпки ме побиват!
— Ами просто не мисли за това, а за нещо по-приятно. Аз си мислех колко по-силен и способен съм станал с твоето присъствие. Разбираш ли какво се случи снощи? Аз съзнателно хванах едно от тези пипала и не загубих връзка с реалността. Нямаше нищо общо със случая във „Винсънт“. Тогава бях някакъв ренесансов мъж на име Джовани и се биех срещу тълпа лаборанти — убийци. Мислех си, че сега…
— Само не ми казвай, че искаш да направиш някакви нови опити. Това не е игра, Джонас. Талантът ти е прекалено опасен за експерименти. Чувствах, че ако беше убил Кинкейд, щеше да се случи нещо ужасно. Щях да загубя контрол над пипалата и всички те щяха да се впият в теб. Какви щяха да са последиците, не искам да гадая.
— Както винаги си права. Нямаше да се справя без теб. Спаси ми задника и съм ти задължен за това.
— Не си ми задължен изобщо. Трябваше да се погрижа за задника ти, защото ти в този момент спасяваше моя.
— Ами, щом сме спасили толкова важни части от нашата анатомия, мисля, че трябва да го отпразнуваме по съответен начин.
— Но ръката ти още не…
— Нямах намерение да натоварвам ръката си. Верити усети нарастващата му мъжественост да докосва бедрото й.
— Не още, Джонас. Искам да поговорим още малко.
— За какво?
Пръстите му закачливо започнаха да докосват гърдите й.
— Какво щеше да се случи, ако тези сили в тунела се бяха оказали по-силни от теб?
— Но те не се оказаха, така че защо да говорим за това.
— Не можем просто така да пренебрегнем всичко, Джонас. Това е огромна мощ.
— Живял съм под заплахата да бъда погълнат от времето, повече от пет години и това ми е достатъчно. Сега се чувствам много по-силен и по-свободен.
— Как мислиш, може ли ти да си единственият човек на земята, притежаващ подобни способности.
— Едва ли е така. И други хора са били изследвани за психометрични способности във „Винсънт“. Но това изобщо не ме интересува. Искам да се любим.
— Това значи ли, че няма да ме наказваш, задето последвах Кинкейд?
— Хъм, сега съм в добро настроение, а и с тази болна ръка едва ли ще се справя. Какво ще кажеш да отложим наказанието за по-късно?
— Недей да се мърдаш от мястото си.
— Защо, какво си решила да правиш?
— Ще ти докажа, че ще свършим цялата работа.
— О кей, започвай, изгарям от желание да ми докажеш, че…
Пръстите й се плъзнаха под чаршафа и Джонас не успя да довърши думите си. Верити започна да обсипва с целувки широките му гърди. Докосваше с върха на езика си тъмните му зърна и продължаваше надолу към плоския му корем. Рижите й къдрици се разпиляха и покриха пениса му като ореол. Започна нежно да го масажира с длани, докато почувства, че е тръпнещ и максимално възбуден. Докосна го леко с върха на езика си, а после смело го пое с устни. Имаше приятен, леко солен мъжки вкус. Бедрата му се вдигаха и спускаха, безмълвно молейки се за повече от това удоволствие.
— Добре, скъпа, точно така. По-кротко със зъбите си… Ще ме отхапеш. Няма ли да спреш с това мъчение…
Верити го освободи с нежелание, застана на колене, разтвори бедрата си и му помогна с ръка да проникне във влажната й пулсираща плът.
— Как се справям досега?
— Не се тревожи, справяш се чудесно. Знаеш ли, трябва да те предложа за наградата „Най-страшна жена на годината“. А сега ми покажи колко ме желаеш.