— Искаш ли още краставички? — насили се да се усмихне и пъхна една в отворената му длан.
Направи се, че не забелязва учуденото му изражение и започна да разказва за икономическите и социални проблеми на Сикуънс Спрингс.
Въпреки че отклони разговора към по-безопасни теми, Верити знаеше, че просто бяга от реалността. Джонас Куоръл я беше хипнотизирал, бе я очаровал с нещо. Желаеше го с цялото си същество. За първи път в живота си разбираше какво означава пълната сила на това привличане и не знаеше да се радва ли или да се страхува. „Защо, защо точно него? Това ли е мъжът, когото съм чакала толкова години?“ Въпросите й оставаха без отговори, затова ги игнорира и се изтегна по гръб, наслаждавайки се на късния следобед.
Свечеряваше се, когато се прибраха, за да се преоблекат и след това отново се срещнаха, защото Джонас предложи да отидат на кино.
— Не съм била на кино от 5–6 години.
— Работиш твърде много.
Верити не му остана длъжна.
— И това ми го казва човек, който мие чиниите на различни ресторанти по света.
Твърде късно беше, за да върне тези думи, които можеха да провалят вечерта им.
Джонас се обърна намръщен.
— Какво ти стана, господарке? Не си доволна от работата ми или мислиш, че ми плащаш твърде много?
Ядосана на себе си, че му развали настроението, тя се опита да поизглади нещата.
— Нямах това предвид и ти го знаеш. Имаме различни разбирания относно същността на работата. Пропиляваш живота си, обикаляйки света, без да използваш своите умения. Не мога да остана безразлична, ако някой пилее по този начин таланта си.
— Повярвай ми, светът няма нужда от още един доктор по ренесансова история. Ще продължи да се развива и без мен, дори по-добре. И престани да се тревожиш за липсата на перспективи в живота ми. По-добре си изяж пуканките, имаш нужда от напълняване.
Верити напълни шепите си със солените, мазни пуканки, само за да му достави удоволствие. Чудеше се, дали отново ще се опита да я целуне, и доста време обмисля своята реакция, ако това се случеше. Радваше я фактът, че най-сетне бе станала участник в истинска любовна авантюра. Остана разочарована, след като не получи дори и намек за целувка. Джонас я изпрати до входната врата, пожела й лека нощ и с бързи стъпки тръгна към бунгалото си.
Проследи го с поглед как изчезва между дърветата. Опита се да си внуши, че така е по-добре, отколкото ако беше останал, но нещо в нея крещеше, че го желае истински. Чувстваше се раздвоена и объркана. Още не можеше да си прости за глупавите заключения, които бе направила, относно начина му на живот.
„Ако си бях държала устата затворена, можеше след киното да пийнем в бара, а после да получа целувка.“ Вместо това сега от около час четеше книга и се опитваше да заспи.
Във вторник „Ноу Бул“ беше отново отворен за малобройните си, но постоянни клиенти. През седмицата това бяха предимно местни хора и по-рядко туристи, които, преминавайки през Сикуънс Спрингс, откриваха ресторанта в своите пътеводители. Освен това, поне по няколко души от управлението на курортния комплекс идваха за обяд или вечеря.
Верити успя да създаде работа на себе си и на Джонас, така че моментите, в които всеки от тях можеше да отвори дума за тяхната връзка, бяха сполучливо избегнати. „Връзка?“ Значението на тази дума я дразнеше и тревожеше. Опитваше се отчаяно да отклони мислите си в друга посока, но те бързо се връщаха към случката в басейна, към прекрасния ден, който бяха прекарали на открито заедно. Като типичен представител на мъжкото съсловие, Джонас сякаш изобщо не се тревожеше от въпросите, които раздираха душата й. Неговото спокойствие и безгрижие още повече я изнервяха.
„Щом той е толкова безчувствен, връзката ни едва ли има някакво бъдеще.“ Добре, че беше достатъчно интелигентна, за да гледа трезво на нещата.
Беше късен следобед, когато телефонът в офиса иззвъня. Обаждаше се Лора.
— Верити? Здрасти. Искам да запазя три места за тази вечер. Имаме специален гост и Рик предложи да вечеряме заедно при теб. Имаш ли нещо против?
— Не, разбира се. Седем часа, добре ли е?
— Чудесно. Няма да повярваш с кого ще дойдем.
— С кого?
— Кейтлин Евинджър.
Лора замълча, за да изчака въздействието на думите си.
— О! Кейтлин Евинджър, художничката?!
— Да, самата тя.
— Но какво прави тук. Чувала съм, че живеела като отшелник.
— Да, така е, но има причина за това. Претърпяла е тежка автомобилна катастрофа и е останала инвалид за цял живот. Дошла е в Сикуънс, за да види как ще й се отрази минералната вода.
— Вълнувам се много, че ще ни посети.
— Само недей се престарава. Тя не обича прекаленото внимание.