— Къде е тя? Кога дойдоха? Къде точно я настани?
— На малката масичка близо до тоалетните.
— Джонас, какво…
— Не се тревожи, седнали са близо до камината, където ти искаше да бъдат.
— Благодаря ти, Господи! И престани да си правиш гадни шеги. Знаеш, че много държа да се запозная с нея. Как изглежда?
— Няма начин да я сбъркаш. Носи месингов сутиен и се подпира на дълго копие.
Верити пъхна чинията с готовата салата в ръцете му.
— Много смешно. Занеси това на маса № 3, аз отивам да поздравя гостите.
— Както кажеш, шефе.
Тя не обърна внимание на последните му думи, захвърли престилката и се втурна в залата. Джонас поклати възмутено глава и сервира салатата. Вече можеше спокойно да наблюдава поведението на новопристигналите гости. Леденото излъчване на Кейтлин бързо отми лъчезарната усмивка от лицето на Верити. Но за негово най-голямо учудване, двете явно намериха обща тема и завързаха разговор. Лора и Рик изглеждаха доволни, че някой бе снел от плещите им отговорността да забавляват известната художничка.
Наложи се Джонас да обслужи и други маси, но при всеки удобен случай очите му се насочваха към двете жени.
„Странно, никога не съм предполагал, че Верити боготвори хората на изкуството“ — рече си мислено.
Учудването му някъде около девет часа се превърна в раздразнение. Като че ли Евинджър представляваше по-голям интерес за Верити, отколкото той самия. Беше го оставила да се справя сам с клиентите, кухнята и миенето на чинии. „Все пак добре е, че във вторник няма толкова много хора. Ако всяка вечер бе така, тя ще е фалирала отдавна.“
Около десет часа в ресторанта нямаше други клиенти, освен разбира се Рик, Лора и Кейтлин. Верити седеше на тяхната маса вече повече от час и сякаш бе забравила какво става наоколо. Джонас започна да почиства кухнята, но по едно време нервите му не издържаха и запрати един тиган с прегорели фетучини на пода. От залата се дочу кристалният смях на Верити.
— Джонас? Джонас, ела за малко. Няма да повярваш, но Кейтлин те познава.
По гърба му пробягнаха ледени тръпки и той погледна подозрително към светлосините очи на художничката.
— Наистина ли е така?
Можеше да се закълне, че не е срещал този айсберг преди. Трудно можеше да се забрави жена като нея.
Кейтлин отпи от чашата си с вино и вдигна поглед към него. Гласът й се оказа толкова студен, колкото и цялата й външност.
— „Винсънт Колидж“. Преди около пет години. Изнесохте лекция по военна тактика и въоръжение по време на Ренесанса. Показахте много интересни диапозитиви и репродукции. По това време аз посещавах курсове по графика, но бях чула за вас и дойдох на тази лекция.
Джонас не й отговори веднага. Стомахът му се сви, сякаш че някой бе сложил рапира в ръката му и го бе призовал на смъртен дуел. Това беше последното нещо, от което се нуждаеше сега. „Колко и какво знае за мен тази жена? Защо се е озовала тук, в този ресторант?“ — тревожно се питаше.
— Имате чудесна памет, мис Евинджър.
Тя кимна със задоволство.
— Още щом ви видях, ми се сторихте познат. А всичко си дойде на мястото, когато Верити спомена, че сте завършил ренесансова история — студените й очи го пронизваха. — Не мога да си обясня как сте се озовал тук? Вие бяхте особено популярно име в академичните и музейни среди.
Преди още Джонас да намери отговор на този неудобен въпрос, Верити побърза да я запита:
— С какво е бил толкова популярен?
— Както ви казах, по времето на моето обучение във „Винсънт Колидж“, мистър Куоръл бе един от най-известните млади преподаватели. Като оставим настрана многобройните му публикации, точно тогава той разкри, че една златна огърлица не е оригинал от шестнадесети век, а добре изработено копие от 1955. По този начин спести на един музей в Ню Йорк огромна сума. Мистър Куоръл бе един от най-добрите оценители и познавачи на антични предмети. Вашата специалност са оръжията, а не бижутата, нали така беше?
— Времената се променят, мис Евинджър. Сега моята специалност е миенето на чинии. Имате ли нещо против, ако събера празните чаши и почистя масата?
— О, не се тревожи за това, Джонас — намеси се Верити. — Защо не седнеш при нас? Кейтлин тъкмо ни разказваше клюки за различни художници. Сядай, толкова е интересно.
— Съжалявам, но става твърде късно. По-добре да привърша с чистенето. Не искам после да ми натякваш, че не си върша добре работата.
Джонас събра набързо празните чинии и чаши и влезе в кухнята. Нямаше никакво желание да говори повече с тази знаменита художничка. Не му харесваше излъчването й, държанието й, не харесваше отличната й памет, а можеше да се обзаложи, че нямаше да хареса и нейното изкуство.