Мислите му се върнаха обратно във времето, когато все още преподаваше във „Винсънт Колидж“. Беше облечен като ренесансов благородник, а в ръката му имаше старинен меч. Секунда по-късно един от лаборантите се строполи на пода, облян в кръв. Мислеше, че се е отървал от този кошмар, но появата на Кейтлин отново го извика в съзнанието му.
Чувството му, че нещо не е наред, се усилваше.
След около половин час малката групичка най-накрая се надигна от масата. Джонас знаеше, че му предстои разправия с Верити, защото й бе отказал да седне при тях. Но това не го тревожеше. Вече свикваше с кратките им словесни битки.
След безкрайните: „Лека нощ“, „Довиждане, пак заповядайте“, вратата се захлопна и ключалката щракна.
Верити влезе в кухнята, облегна се на вратата и скръсти демонстративно ръце.
— Е, надявам се, че си доволен, Джонас. Винаги ли си толкова груб с хора като Кейтлин или си я нарочил заради нещо? Какъвто и да е отговорът ти, искам да знаеш, че съм много ядосана и обидена от поведението ти.
— Съжалявам — Джонас захвърли кърпата, с която бършеше последните няколко чаши. — Хайде да си вървим, готова ли си?
— И ти ми казваш само „съжалявам“? Какво ти става тази вечер?
— Няма нищо. Късно е, уморен съм, искам да спя.
— Ами какво чакаш? Не те спирам, тръгвай!
— Чудесно. Хайде, ще изгася осветлението.
Лампите бяха изгасени, но Верити не се помръдваше и Джонас я хвана за ръката, за да я изведе навън. Тръгнаха по пътеката към бунгалата.
— Имаш ли нещо против да ми обясниш, защо се държа толкова отвратително? Приличаш на малко момченце, което капризничи, защото нещата не са станали така, както то е искало.
— Това е по-добре, отколкото да се държа като бояджия с размекнат мозък и да твърдя, че съм голям художник.
— Джонас, писна ми! Това е най-голямата глупост, която съм чувала. Та ти дори не си виждал нейна картина.
— Не искам и да видя. И няма ли най-после да спрем да говорим за тази жена. Никога не съм мислил, че можеш да се лигавиш така пред някаква си знаменитост. Та ти се правеше на глупачка пред нея, Верити. Нали те слушах, докато почиствах масите: „О, бях впечатлена от тази картина, Кейтлин“, „Не можах да не мисля постоянно за нея, Кейтлин“, „Ох, колко са интересни мъжете във вашето общество, Кейтлин“, „Господи, каква артистична натура си ти, Кейтлин“…
Верити се отскубна от ръката му и побягна нагоре по алеята. След няколко метра се обърна назад.
— Вече разбрах, защо си такъв, Джонас. Перата ти са разрошени, защото те върнаха там, където не обичаш да се връщаш, нали? Кейтлин ти припомни времето, когато си имал успешна кариера. Върна те там, където си значел нещо в академичния свят. Работил си усърдно и си бил „някой“. А после мързелът ти е провалил всичко.
Джонас потрепери от гнева, който се събираше в душата му. Допреди малко се чувстваше само раздразнен, но сега беше бесен. Кейтлин бе му припомнила за миналото му, което не се състоеше само от академични успехи, а и от ужас, кръв и насилие. Верити пък бе до наляла масло в огъня.
— Не се чуваш какво говориш, Верити Еймс. Съветвам те да си затвориш устата. Миналото ми си е мой личен проблем.
— Сигурна съм, че има и нещо друго, за което си ядосан. Ти ревнуваш.
— Ревнувам ли? От Кейтлин? Посочи ми поне една причина.
— Сляп ли си? Тя е преодоляла всички трудности. Успяла е. Имала е талант и го е използвала, въпреки че е знаела, че остава инвалид за цял живот. Работила е усилено, за да достигне дотам, където е сега в момента. Не е успяла само заради упоритостта, таланта или късмета си. Кейтлин е работила за този успех. Не виждаш ли разликата между вас двамата. Трябва да си вземеш поука от нея. Тя се наслаждава на плодовете на своя труд и се стреми към по-големи и по-красиви неща. А ти… ти миеш чинии в ресторанта ми.
— Достатъчно, млъкни!
— Ти си също като баща ми. И двамата скитосвате, мислите само за себе си и не сте способни да постигнете каквото и да било. Дори не си представям как можете да се установите на едно място за повече от няколко месеца. Предпочитате да пропилявате живота и способностите си, обикаляйки земното кълбо, вместо да се сирете и да направите нещо добро. И двамата сте еднакво безотговорни. Джонас Куоръл — малкото момченце, което не иска да порасне, страхува се от живота, от отговорността и таланта си. Днес — тук, утре — там. Докога така, а?
— Казах ти, стига!
— Не ми викай, затваряй си устата и върви! Не искам изобщо да те слушам тази вечер. Най-малкото, което можеше да направиш, бе да покажеш поне капчица уважение към човек, постигнал нещо в живота. Лора се оказа нрава. Глупачка съм била, щом съм си мислила, че между нас може да се получи нещо. Но сега ми просветна. Ще трябва да обръщам повече внимание на почтените доктори и адвокати.