— Това си е твое мнение.
Верити седна в края на леглото и прикри коленете си с вълненото палто.
— Да ви доразкажа историята накратко. Успях да се измъкна от един дебел, вонящ на одеколон мексиканец на име Педро.
— Господи, Ред. Ще има да сънувам кошмари. Как успя да се измъкнеш?
Верити вдигна рамене, опитвайки се да изглежда спокойна. Онази нощ бе най-страшната в живота й.
— Някой се появи от задния двор. Беше тъмно и не можах да го разгледам. Само видях, че е по-висок от Педро. Нямах време да правя по-подробни наблюдения, исках само да избягам оттам. Предполагам, че този, вторият мъж, е бил нещо като собственик на кръчмата и е решил, че ме заслужава повече от стария Педро. Двамата започнаха да се бият, а аз побягнах. Загубих само златната си обеца.
Верити отпи голяма глътка от чашата си и се закашля, защото гърлото й сякаш беше раздрано от стъкло. Предпочитанията на баща й относно алкохола винаги я бяха ужасявали.
— Е, виждате ли, че късметът помага на добрите хора.
— Късметът помага на идиотите, Ред — Емерсън се обърна назад. — Куоръл, чу ли това? Помисли си добре, преди да имаш дъщеря. Иначе ще се побъркаш.
— Ще запомня това, Еймс — отвърна Джонас тихо, вперил очи в чашата си с водка.
Верити усети някаква странна нотка в гласа му и се замисли, какво ли може да означава тя. Напомни си, че знае съвсем малко за този мъж, че го познава само от няколко дни.
— О кей, татко, става твърде късно. Да чуем сега какво те води в Сикуънс Спрингс?
Емерсън имитира измъчено изражение.
— Не мога ли и аз да почувствам бащински копнеж да видя единствената си дъщеря?
— Разбира се, но можеше да направиш това преди два месеца в Мексико, ако толкова си държал да ме видиш. Това щеше да ти е много по-удобно. Но фактът, че се връщаш в Щатите, и то без да се обадиш, ме кара да си мисля, че има и нещо друго.
Емерсън изпъшка и погледна към Джонас.
— Виждаш ли, приятел, езикът й става все по-остър. Вече стига до точката, когато може да ти пусне кръв с няколко добре подбрани думи. Беше толкова сладко, добро момиченце. А виж я сега, превръща се в злобна стара мома пред очите ми.
Верити се намръщи.
— Вие двамата да не сте се наговорили? Джонас ми изнесе същата лекция преди няколко часа.
Джонас я стрелна с очи.
— Трябва да си ни благодарна, че и двамата сме загрижени за твоето бъдеще.
— Ха, и кой ми казва това? Ако имахте малко мозък в главите си, първо трябваше да се погрижите за собственото си бъдеще, а после за моето.
— Моето бъдеще си идва от само себе си — измърмори Еймс. — Няма за какво да се тревожа. Но ако ти продължаваш да живееш по този начин, едва ли ще мога скоро да се порадвам на внуци.
Верити се изчерви леко и хвърли мрачен поглед към Джонас, който се подхилваше до стената.
— Не отговори на въпроса ми, татко? На какво дължа честта?
Емерсън глътна малко водка и вдигна рамене.
— Е, добре, Ред, щом искаш истината, ще ти я кажа. Трябва ми безопасно място, докато се поуспокоят малко работите. Нали разбираш, да ми се поохладят петите.
— По дяволите! Знаех си! Знаех си, че си се забъркал отново — ръцете й инстинктивно стиснаха чашата. — Е, хайде, какво е този път?
Верити усещаше погледа на Джонас в гърба си. „Сигурно му е интересно да наблюдава, как губя контрол над себе си?“ Тази мисъл я накара да се почувства още по-зле.
— Хайде казвай, няма да те чакам цяла нощ. Хванали са те в леглото на някоя жена? Пробвал си юмруците си върху някой мошеник? Не си платил някой комарджийски дълг? Намесил си се в някой уличен скандал и полицията е по петите ти?
Емерсън се окашля, за да прочисти гърлото си.
— Виждаш ли това, Джонас? Сякаш си в съдебната зала. Никакво съжаление или загриженост към стария човек. Само въпроси, въпроси. Ако й отговоря, сигурно още половин час ще ме дъвче.
Джонас се усмихна леко, но напрежението не изчезна от очите му.
— Е, какво. Ти дай обяснението, Емерсън, а аз ще се опитам да те защитя.
Емерсън смръщи чело.
— Какво мога да кажа? Е, дължа малко пари на един приятел. Честен дълг, нищо друго.
— Честен дълг? Разправяй ги на шапката си. Това си е комарджийски дълг. А хазартът е порок, няма защо да го отричаш.
Беше ред на Джонас да успокои страстите.
— Значи му дължиш няколко долара, така ли?
— Да, така е, и той напоследък се изнерви. Казах му да потрае, но той ме предупреди да побързам, иначе неговите хора щели да ме разкрасят. Изчаках още малко и се убедих, че е честен човек. Наистина изпрати горилите си. Изчезнах от Мексико и прескочих до Рио, за да завърша проучванията си.
— Какви проучвания? — обади се намусено Верити.
Очите на Емерсън грейнаха.