Емерсън подсвирна доволен.
— Е, изглежда Ред е била права. Късметът спохожда праведните хора. Сега само трябва да измисля, как да превърна тези пистолети в банкноти. Но да оставим това за утре, а? Уф, какъв дълъг ден. Нямам търпение да прегърна възглавницата. Същото се отнася и за теб, Ред. Изглеждаш ми преуморена, я виж какви сенки имаш. Хайде, марш в леглото.
— Работи много, а не яде достатъчно. Шефе, може ли да те изпратя?
Искаше й се да му откаже. Макар че ужасът й беше изчезнал, имаше някакво неприятно вътрешно усещане. Част от нея отчаяно крещеше: „Джонас Куоръл е причината. Не тръгвай с него.“
Джонас хвана ръката й и тя тръгна, без да възрази.
Глава V
— Верити, добре ли си? Много си бледа? — пръстите му обвиха ръката й.
Вървеше уверено по едва забележимата пътека, сякаш можеше да вижда в тъмнината.
— Разбира се, само съм преуморена.
Верити вдиша дълбоко хладния нощен въздух с мирис на бор. Приятно й бе, че Джонас държи ръката й. Сякаш й придаваше част от неговата енергия и физическа сила.
— Защо да не съм добре?
Концентрира вниманието си върху познатите очертания и звуци наоколо. Всичко изглеждаше както винаги и съвършено нормално. Вятърът свиреше в тревите и короните на дърветата.
Разпръснатите светлини на Сикуънс Спрингс се отразяваха в езерото. Прозорецът на спалнята й грееше приветливо насреща им. Някъде наблизо профуча автомобил, а после шумът му заглъхна. Всичко си беше на своето място. Тя също беше добре, не чувстваше нищо необичайно.
— Баща ти е прав, много си отнесена напоследък. Трябва ти повече почивка и добра храна.
— О, казах ти вече, нищо ми няма. Виж колко е часът спи ми се ужасно. А и баща ми, когато си дойде, винаги е загрижен, защото не ме е виждал пет-шест месеца.
Опитваше се да говори естествено, но вътрешно усещаше, че някак си се защитава. „Нима иска да си призная, че получавам халюцинации? Съвсем ще ме вземе на подбив.“
— Успокой се. Трябва да я караш по-леко. Верити неусетно се бе сгушила уютно до горещото му тяло. Макар че ръката му тежеше на рамото й, това не й пречеше, а предизвикваше смесени чувства. От една страна не знаеше как да се държи с него, след като беше неин работник. От друга — усещаше, че Джонас имаше някаква връзка със състоянието, в което бе изпаднала преди минути. Но нещо в нея я убеждаваше, че мъжката му сила е добро противодействие срещу тези кошмари. Отчаяно се опитваше да се успокои.
— Баща ми изглежда е дошъл тук, само защото е изпаднал в беда. Притеснява ме този човек, който се е втурнал да го преследва. Сигурен ли си, че тези пистолети струват доста пари.
— Сигурен съм, защото са автентични. А всичко автентично от седемнадесети век струва купища пари.
— Но как може да си толкова убеден, след като не направи никакви тестове, а само подържа единия в ръката си?
Джонас вдигна рамене. Това движение сякаш притегли тялото й по-плътно до неговото.
— Ами, виждал съм толкова старинни оръжия. Първо, знам как изглежда старинната стомана, след това познавам, че е ръчна, занаятчийска изработка. И накрая, знам как се чувства в ръката ти пистолет за дуел.
— Как се чувства? Какво имаш предвид?
— Трудно е да се обясни. Добрият пистолет за дуел сякаш пасва на дланта ти. Вдигнеш ли го, вече си се прицелил. Веднага можеш да го усетиш. Затова няма мушка или украшение по цевта. В истинския дуел нямаш време да се целиш. При сигнал вдигаш оръжието и го насочваш към противника си. Пистолетите от този период също са доста тежки. Така, дори да си нервен, ръката ти няма да трепери и ще можеш да дръпнеш спусъка.
— О, сега разбирам. Мога да си го представя. Ако самата аз съм на „полето на честта“, сигурно краката ми ще треперят, докато чакам сигнала „огън“.
Лунната светлина за момент освети усмихнатото лице на Джонас.
— Предполагам, че е имало известна доза страх при тези дуели. Изпитвал съм това усещане, когато съм се дуелирал с рапира, разбира се, със защитен връх. Хората наричат това чувство „вървене по ръба“.
— Виждам, че на времето наистина си бил експерт в своята област.
— Да. По-добре ли си сега?
— Казах ти преди, че нищо ми няма — отговори леко възмутена Верити от прекалено покровителствения му тон. — Защо си се загрижил толкова много за мен?
Джонас спря по средата на пътеката и я притегли към себе си. Ръцете му плавно се плъзнаха през ревера на палтото й. Нощта и лунната светлина сякаш бяха измили златото в погледа му, оставяйки тъмни, проблясващи зеници, които проникваха дълбоко в душата й. Ехо от паниката, която бе изпитала преди, прониза тялото й. Задържа дъха си и се приготви отново да побегне.