— От тогава минаха десет години…
— Хайде де, не се стеснявай. Какво ще кажеш?
Верити също го гледаше в очакване.
— Чудесна книга, нали така ми каза наскоро, Джонас?
— Емерсън, да ти кажа ли истината?
— Да, каквато и да е тя.
— Е, добре. Както ви споменах, минаха доста години, но си спомням, че книгата бе нещо като сензация тогава. Аз също като моите колеги бях много впечатлен.
— А ще ни кажеш ли от какво?
— Първо ще ви призная, че си представях Емерсън Еймс като гений. Като писател от рода на Хемингуей, Уелс. Беше намерил начин да събере в една книга всичко, за което бе възможно да се пише. Какво ли нямаше в нея: болезнени, сълзливосантиментални ретроспекции, невротичен герой, който обича да се въргаля в чувството си за страх и вина, леко поднесен цинизъм, криволичеща интрига, която изчезва някъде по средата на всяка глава. Щом прочетох първата страница, веднага разбрах, че в Ню Йорк ще я харесат. А щом там я харесат, всеки значещ нещо в литературата ще я възхвалява. Мислех си, че Емерсън Еймс със сигурност има нещо в главата си.
Емерсън, който през цялото време се смееше, сега едва не се строполи на пода. Когато вдигна глава, очите му се бяха просълзили.
— Господи, Ред! Ха-ха! Вече ти търсех подходящ манастир, но ти най-после си намерила добър мъж. Все пак съм те научил на нещо. Моите поздравления, детето ми. Джонас не само може добре да се защитава, но е и много интелигентен. А комбинацията между двете ужасно трудно се среща в наше време. А ти, Джонас, не разбирам какво търсиш тук? Сбъркал си, че се мотаеш. Трябвало е да станеш литературен критик. Какво ще кажеш да поговорим с моя издател?
Верити ги гледаше безпомощно. Измърмори някакво проклятие, защото тенджерата кипна и обля котлона.
Ресторантът се напълни около единадесет и тридесет и работата откъсна Верити поне временно от проблемите й. Тя управляваше умело кухнята като истински собственик. Даваше задачи на Емерсън и Джонас, организираше готвенето, посрещаше гостите.
Когато в два часа затвориха за почистване, чувстваше се много по-добре от сутринта. Вече започваше да свиква със съмнителното начало на първата си истинска любовна връзка. Прибра обедните постъпления от касата и се приготви да направи обичайното си посещение на банката. Джонас забърсваше измитите чинии и хвърляше крадешком любопитни погледи.
— В града ли ще ходиш?
— Да, отивам до банката.
— Може ли да дойда като охрана. Искам да купя и малко бира.
Верити се опита да прикрие напрежението, което я обземаше. За първи път щяха да останат насаме след снощи.
— Добре, но искам да ми обещаеш, че няма да купуваш от твоята гадна храна.
Джонас хвърли кърпата настрани.
— Но, скъпа, не може да се пие бира без това, което наричаш „гадна храна“. Двете вървят заедно и образуват много интересен химически процес. Хайде да тръгваме.
Денят беше слънчев и горещ — есенен ден, който сигурно щеше да осигури добра реколта на местните винари.
Решиха да вървят пеш и поеха по пряка пътека, криволичеща покрай водите на езерото. Джонас хвана ръката на Верити.
— О кей, скъпа, нека чуем?
— Какво да чуем?
— Ами, как се чувстваш след „събитието“?
— О, това ли било? Много ли държиш да знаеш как се чувствам?
— Просто мислех, че имаш нещо да ми кажеш.
— Винаги ли досега си питал така, когато си извършвал „събитието“ с други жени?
— Ох, отново ставаме арогантни. Отговорът е „не“, Верити. Искаш ли да знаеш откога не съм бил с жена? Може би от 5–6 години. Противно на широко разпространеното женско мнение, мъжете в една фаза от живота си нямат толкова голяма нужда от подобни „събития“ — той замълча за момент, а после каза с по-тих глас: — съжалявам за снощи, бях доста нетактичен, а и несръчен.
— Няма защо да ми се извиняваш. Не си бил нетактичен. Само дето избързахме, а не трябваше да е така. За мен всичко вървеше добре, докато не получих обецата си.
— Това те изплаши, нали?
Джонас се спря и я притегли към себе си. Дланите му нежно докоснаха лицето й.
— Съжалявам за това, Верити. Не съм и мислил, че ще те изплаша. Какво ще кажеш, да не говорим повече по този въпрос. Имаме достатъчно време.
— Време?
— Да, нали искаше време, за да помислиш. Време, за да се опознаем. Имаме достатъчно от него, няма защо да бързаме. Няма защо да се тревожиш, че всяка вечер ще се опитвам да те вкарам в леглото. И аз не искам прибързани неща.
— Това същият Джонас Куоръл от снощи ли е? Татко спомена, че тази сутрин си препрочитал Макиавели. На него ли дължиш промяната в стратегията.
Джонас се усмихна, но очите му останаха сериозни и напрегнати.
— Верити, ти означаваш повече за мен, отколкото си мислиш. Не желая да развалям всичко заради прибързани действия. Искам да ми дадеш шанс. Имаш думата ми, че нищо лошо няма да ти се случи. Ще ми повярваш ли?