— Мистър Куоръл, вие също можете да дойдете. Ако желаете, разбира се? По пътя ще можете да разгледате някои от винарните, а вкъщи имам достатъчно стаи.
Верити се усмихна ентусиазирано.
— Кейтлин, много мило от твоя страна. Нали, Джонас? Е, какво? Ще дойдеш ли с мен?
Джонас прехвърли през главата си ограничения брой възможности.
— С удоволствие. Защо не?
Късно вечерта Кейтлин и Тави се прибраха в хотелската си стая. Тави оправи леглата и се зае да масажира осакатения крак на своята работодателка.
— Е, Кейт, доволна ли си? Мисля, че успя?
— Казах ти, че ще успея.
Кейтлин се беше отпуснала в пухените завивки и отпиваше от чаша бренди. Използваше алкохол като приспивателно през последните години.
— Знаех си, че Куоръл няма да й позволи да дойде сама. Забелязах, че не ме харесва, а сега сигурно ме и мрази, защото отношенията ни с Верити са приятелски. Нямаше да успее да я разубеди и избра единственото възможно решение.
— Единственото решение, което му предложи — усмихна се Тави, докато пръстите й докосваха атрофиралите мускули.
— Не ми вярваше, но Верити е единственият начин, по който мога да манипулирам Куоръл. Вече виждам как моят план ще се осъществи.
— Сега остава да провериш как ще реагира на рапирата.
— Да, точно това ще направя. Трябва да съм сигурна, че не е загубил таланта си, и че може да го използва, когато аз поискам. Добре, Тави, достатъчно за тази вечер.
— Но нали каза, че кракът те боли?
— Да, но това е приятна болка. Използвам я, за да се концентрирам по-добре. Помага ми да осъществя плана си. За да планираш една екзекуция, трябва да си твърд и непоколебим. Лека нощ, скъпа.
Глава VIII
Следвайки картата на Тави, Джонас и Верити преминаха през малко селце, в което не се забелязваха признаци на живот. Зад тях останаха запустяла бензиностанция и поща с изпочупени прозорци. Стари рибарски лодки се поклащаха около малък пристан. Верити, която, след като напуснаха Сикуънс Спрингс, бе в отлично настроение, намери селцето за живописно и интересно.
— О, Джонас, съжалявам, че не си взех фотоапарата. Виж какъв прекрасен пейзаж.
— Хм, на мен ми се струва, че цялото това място е готово за моргата.
Усмивката на Верити замръзна. Беше изтърпяла ироничните му коментари и забележки, но това вече надхвърляше всякакви граници.
— Така и не разбрах, защо реши да дойдеш? Очевидно е, че това пътуване не ти е по вкуса. Защо не остана да си пиеш бирата с баща ми?
Той отклони за момент вниманието си от тесния криволичещ път и я стрелна с поглед.
— Не съм тръгнал с намерението да се забавлявам.
— Но защо тогава настояваше да дойдеш? Ти едва ли не се самопокани.
— Нямах друг избор. Забрави ли, че нямаше как да говоря с теб?
— Не съм забравила, но все пак това не е отговор на въпроса ми.
— Не исках да пътуваш сама.
— О, това ли било! Аз съм вече голямо момиче и от доста години пътувам навсякъде сама.
— Така ли? Не си вири носа. Вече те видях веднъж, как действаш в Мексико.
Верити се готвеше отново да оспори неговите думи, но реши, че е безполезно и каза с по-спокоен глас:
— Джонас, обясни ми, моля те, защо поиска да дойдеш? Но нека чуя истинската причина.
— Добре, ще ти призная, че и аз не знам със сигурност. Не ми харесва тази Кейтлин Евинджър. Тръпки ме побиват, когато ме погледне. Чувствах, че не трябваше да те оставям сама в къщата й. Това е. Мисля, че е по-добре да сменим темата.
Отначало Джонас беше дал да се разбере, че няма никакво намерение да посещава Кейтлин Евинджър. Това само бе ентусиазирало Верити, обнадеждавайки я, че в последния момент не ще промени решението си.
Но тази сутрин той се бе появил пред бунгалото й, преметнал през рамо неизменната си брезентова чанта. Наблюдаваше го през прозореца как се настани зад волана и търпеливо я зачака. Бе й хрумнала идеята да отиде и да му каже, че предпочита да пътува сама, но в крайна сметка реши, че не си заслужава да си разваля настроението. Излезе и му подаде ключовете. Сега се измъчваше от съмненията, че беше направила грешка. Джонас беше замислен и мрачен през целия път. Но не държанието му я дразнеше толкова, колкото липсата на логично обяснение за решението му да я придружи. „Призраците! Джонас върши нещо, без сам да знае защо. Но каква е моята роля тук?…“
След половин час видяха къщата. Беше огромна, груба и удивително грозна. Приличаше на гигантско насекомо, готово да излети от скалите към разбушувалия се под него океан. Имаше големи и странно изпъкнали навън прозорци.
— Това ми прилича на проект „направи си сам“. Някой кретен е нахвърлил купища бетон и стомана, а после е побързал да изчезне, преди собствениците да му видят сметката.