— Не мога да не призная, че и аз съм шокирана. Не се срещам всеки ден с творенията на модерното изкуство, а и не мисля, че това място е подходящо за Кейтлин. Представях си нещо съвсем друго.
— Ето тук грешиш отново. Къщата напълно й подхожда, ако искаш моето скромно мнение.
— Запази го за себе си — сряза го Верити и разговорът за къщата приключи.
Когато тръгваха от Сикуънс Спрингс, денят беше горещ и слънчев, а тук небето бе покрито с мрачни, буреносни облаци. Вятърът духаше срещу брега и огромни вълни се разбиваха на пяна в острите скали.
— Верити, имам една идея. Хайде да се върнем в онова селце и да й позвъним, че вече сме се отказали.
— Не ставай смешен. Цяла седмица очаквам това пътуване.
— По дяволите, какво намираш в тази жена? Тръпки ме побиват само като я видя.
— Какво намирам ли? Виждам една силна, талантлива, но самотна жена, която има нужда от моето приятелство. Защо да не й бъда приятелка, след като имаме толкова общи неща?
— Какво?!
Ръката на Джонас трепна и колата остро навлезе в отсрещното платно. Със силна въздишка той изправи волана.
— Ама ти съвсем си полудяла! Точно от това се притеснявах и го споделих и с баща ти. Ти нямаш нищо, повтарям, нищо общо с Евинджър!
— Но защо се нахвърляш така върху мен? Остави ме да си помисля. Добре, сигурно нямам нейния артистичен талант. Моите умения са далеч по-земни. Има нещо в нея, в начина, по който живее, което ми е близко и познато. Случвало ли ти се е да чувстваш, че нещо сякаш си го преживял веднъж — все едно, че вече си бил в бъдещето преди това.
— Не, нямам чувството, че съм бил в бъдещето. По-често ми се налага да се спречквам с миналото.
— Какво искаш да кажеш с това?
Джонас измърмори някаква ругатня по адрес на тесния криволичещ път.
— Предполагам, че е много по-лесно да свързваш миналото с нещо познато. Миналото вече е съществувало. Пипалата му се протягат и в настоящето. Всички ние сме негови жертви, докато бъдещето е нещо съвсем относително.
— Не знам, може и така да е. Може би само си въобразявам, че ще изглеждам като Кейтлин някога. Освен с артистичния си талант, тя си е извоювала достойно място в този свят, благодарение на своята упоритост и силна воля. Взела е Тави като платена компаньонка, за да решава ежедневните си проблеми, но знам, че чудесно може да се справи и без нея, ако се наложи.
Верити, няма ли да спреш да превъзнасяш тази Евинджър! Тя е като парче лед, не я ли виждаш? Повярвай ми, аз съм мъж и мога по-добре да определя що за жена е всъщност.
— Дразниш се, защото тя няма нужда от мъж, нали? Но какво лошо намираш в това? Има свобода, за която други жени могат само да си мечтаят. Не е зависима от никого, грижи се сама за себе си и това й харесва. Мислех, че ще ти допадне, защото тя никога не би хленчила и молила за нещо. Дори и да има съпруг, никога не би се опитала да го подчини или да го направи това, което не е. С две думи, за мен тя е перфектна жена.
— Свърши ли? Чудесно! Само не ми слагай думи в устата. Ще ти кажа едно — никой мъж не би харесал жена като Кейтлин.
— От този разговор започва да ми писва. Не ме интересува твоето мнение. Тя ме харесва, иска да бъде моя приятелка и аз нямам нищо против това. А сега по-добре да сменим темата.
— Ще я променим, защото се вижда, че едва ли има нещо в главата ти.
— Джонас, предупреждавам те, че търпението ми има граници. Ако не се държиш прилично, ще те уволня веднага.
— Да, Ваше Величество.
Верити се готвеше да отговори по достойнство на тази провокация, но размисли и се отказа. Още от следобеда, когато заедно бяха ходили в града, Джонас се намираше в странно настроение. „Просто трябва да свикна с мисълта, че той може всеки момент да си тръгне, така както и се появи. И тогава ще изчезне завинаги от живота ми.“ Напоследък й се струваше, че напразно пропиляват времето си в излишни спорове. „Ред, наслаждавай се на това, което животът ти предлага в момента, защото после нищо не ти е гарантирано.“ Тези думи на баща й я подсетиха колко много общи неща имат помежду си той и Джонас. „И двамата може да са изчезнали, когато се събудя някоя сутрин. По-добре е краткотраен флирт, отколкото трайна връзка с мъж, който не споделя дори една от моите мисли.“
— Е, господарке, пристигнахме — обяви Джонас и паркира пред огромна метална врата. — Не виждам никой да си чупи краката, за да ни посрещне. Може би просто са забравили, че ще дойдем.
— Недей да разчиташ на това.
Верити излезе от колата. Вятърът грабна веднага косите й и се опита да ги силете на възел. Потрепери от студ, защото памучната й риза не се оказа подходяща за влажния океански бриз. Пресегна се да вземе от задната седалка жълтото си яке и, докато го закопчаваше, Джонас подхвърли: