— Да, ще е много вълнуващо да се разходим — отговори Верити с тайната мисъл, че ще може да остане насаме с Джонас.
„Крайно време е да го накарам да се държи по-прилично, поне докато сме в къщата й.“
— Кейтлин, ще може ли да разгледаме твоето ателие, за мен то ще е най-интересно?
— На най-горния етаж е. Ако искате, ще ви заведа, докато чакаме Тави да приготви обяда.
— Чудесно, никога досега не съм посещавала истинско ателие.
— Е, да вървим тогава.
Джонас ги последва с намусено изражение.
— Кейт, кога купи тази къща?
— Преди повече от три години. Когато я обявиха за продан, нямаше много кандидати. Гледката към океана е великолепна, но хората, които могат да си позволят да притежават такава голяма къща, бяха отблъснати от архитектурата.
— Да, малко е странна…
— Няма нужда да си любезна, скъпа, къщата е ужасно грозна. Но изглежда, че на предишния собственик му е допаднала. Или просто не й е обръщал внимание.
— А кой е бил предишният собственик?
— Името му е Сендкуист. Бил е заможен бизнесмен и я е използвал само през уикендите. Отсъствал от офиса си няколко дни и, когато предприели издирване, го открили долу на плажа. Може да се е подхлъзнал от скалите, но местните жители не мислят така. Предполагат, че някой умишлено го е блъснал, обаче това си е само предположение. В протоколите на полицията е записано като нещастен случай.
— А кой ти подсказа, че може да е убийство?
— Хората от селцето, през което сте минали. Споменаха ми, че къщата е била използвана за диви оргии и садистични ритуали. Сендкуист, изглежда, често е устройвал пиршества, но никога не е канил съседите си. Затова и се носят такива слухове. Никой от тях не изглеждаше учуден или натъжен от неговата смърт. Но както и да е, това вече няма значение.
— Наоколо няма призраци, нали?
— Ние винаги носим по няколко призрака в душите си, Верити. В някои хора те са повече, в други по-малко. Но откакто съм тук, не съм срещала духа на мистър Сендкуист.
— И няма начин да го срещнете, защото духът му обикаля скалите, от които е паднал — вметна иронично Джонас и се обърна, за да срещне неодобрителния поглед на Верити.
Ателието беше на последния етаж и заемаше по-голямата му част. Това беше и първото помещение, което не бе сиво-черно. Всичко бе в бяло — от тавана до мрамора на пода. На статива имаше картина, малко по-голяма от останалите и все още покрита с драперия. В средата имаше маса, покрита с безброй петна от бои, натрупани през годините работа. По нея бяха безразборно разхвърляни четки, туби с маслени бои, шпакли.
— Това ли е картината, върху която работиш в момента? — попита Верити.
— Това е „Кръвожадност“. Завърших я преди няколко месеца. Готвя се скоро да я продам и дотогава не искам никой да я види.
Любопитството на Верити се засили, макар че и самата тя не знаеше защо.
— А кога мислиш да я продадеш, Кейтлин. Много ми е интересно какво е нарисувано на нея?
— Съвсем скоро, скъпа, съвсем скоро. А сега да слизаме долу. Тави сигурно вече е сервирала обяда.
Наближаваше полунощ, когато Тави подготви Кейтлин за лягане. Свали скобата от сакатия й крак, а после наля обичайната й чаша бренди.
— Може и да не я докосне. Днес се приближи и я разгледа, но дори ръката си не вдигна — рече замислено.
— По-късно няма да може да й устои, скъпа. Рапирата е от Ренесанса, има подходящо минало и е сто процента автентична. Ние с теб не можем да го усетим, но съм сигурна, че тя е заредена с товар от кървави емоции. Атомите на метала са запазили стенания, болка и смърт.
Той ще я вземе в ръцете си поне за минута-две, защото това оръжие го привлича като магнит. А когато откачи рапирата от стената, ще разберем, дали е съхранил таланта си. Длъжен е да реагира по някакъв начин.
Кейтлин обърна глава към малък монитор, поставен на нощното й шкафче. На екрана се виждаше черно-бяло изображение на антична рапира.
— Камерата работи много добре, Тави.
— Да, проверих я два пъти днес следобед, докато Верити и Куоръл се разхождаха. Ако той я вземе от стената и действително реагира по някакъв начин, всичко ще бъде записано на видеокасета. Надявам се само да не го направи при изгасено осветление.
— Не, това е малко вероятно. Оръжието е безценна вещ за него и ще го разгледа на светло.
— А ти ще можеш ли да определиш реакцията му, ако например я вземе, а после веднага я окачи на стената?
— Да, ще мога, защото вече знам какво да очаквам.
— Не ми се сърди, но много не вярвам в неговите способности. В каква област бяха те?
— Парапсихичното, Тави — Кейтлин отпи от брендито, но очите й останаха приковани в екрана. — Ще повярваш най-лесно, когато го видиш. Той едва не уби човек последния път, когато го наблюдавах.