Направи кисела гримаса при спомена за своето нетърпение и прибързаност. На Верити все още й предстоеше да изпита истинската наслада от любовта, да узнае тайните на тялото си.
Отдръпна се от стъклото и изруга тихо, усещайки, че е максимално възбуден. Само мисълта, че в съседната стая Верити лежи гола, го караше да се напряга. „По дяволите! На моята възраст би трябвало вече да мога да се контролирам. По-добре е да си взема студен душ.“
Силната му възбуда си имаше и положителна страна — поне за момент вниманието му беше отклонено от висящата на стената рапира.
Влезе в банята, облицована със сиво-черен теракот, и включи осветлението. Студеният душ бе общо взето неприятна процедура, но се оказа, че има добър ефект. Успя да поуспокои разбушувалата се кръв в жилите му. Ако това продължаваше по същия начин, сигурно щеше да се озове в съседната стая и да я моли да правят любов. „Тя дори не подозира какво ми причинява. Още няколко дни и ще се побъркам…“
Заопипва ципа на дънките си с мисълта, че го прави Верити. И в този момент в съзнанието му проблеснаха злоба, похот и ужас. Вдигна очи и видя, че стои само на няколко крачки от рапирата. Привличането на оръжието се усилваше, сякаш го държеше с невидими ръце. Отломките на времето се оказваха по-силни от волята му. Знаеше как ще завърши отчаяната му съпротива.
Приближи се по-близо до стената, за да разгледа рапирата. Знаеше, че разстоянието е от особено значение за преживяванията му. „Ако успея да я изнеса от стаята, без да я докосвам, ще я сложа в килера отсреща.“
Пристъпи и вече го деляха само сантиметри от нея. Усети сигналите от отдавна причиненото насилие, които го пронизаха. Можеше да се обзаложи, че оръжието е автентично и изработено в Милано. Нито една имитация не можеше да му въздейства по този начин. А и всичко от италианския Ренесанс го правеше още по-уязвим. Внимателно огледа, по какъв начин е закрепена рапирата към стената. Поддържаше я малка метална плочка. Предпазливо стисна краищата й, стараейки се да не докосва рапирата. Разклати плочката и, когато я откачи, бавно тръгна към коридора. Една част от съзнанието му отчаяно се бореше с привличащите го емоции. „Ако Верити ме види в това състояние, сигурно ще си помисли, че съм луд. А може би и наистина да съм откачил!“
Беше стигнал до средата на стаята, когато осъзна, че е направил фатална грешка. Чувството, че се намира в смъртна опасност, се усилваше. Макар пръстите му да не докосваха стоманеното острие, вълна от вибрации, натрупвани през последните 400 години, разтърси тялото му.
В съзнанието му стените на спалнята започнаха да се свиват, образувайки безкраен, тъмен коридор. Още щом той се появи, Джонас видя и очакващите го пипала на древни емоции. Нямаше как да се справи със змиеподобните ленти от стара злоба, омраза, похот и отмъщение. Потта се стичаше по челото му на малки ручейчета. Опита се с цялата си воля да задържи последните останки от собственото си съзнание. Залитна, загуби равновесие и рухна на колене.
„Трябва да се отърва от рапирата. Само да я пусна на пода и всичко ще е свършило…“
Опита се да разтвори пръстите си, но привличането на старинното оръжие се оказа далеч по-жестоко и мощно. Усещаше, че е атакуван от нещо по-силно дори и от това, което го беше накарало да замахне с меча срещу един от лаборантите. Ако не успееше да се справи с невидимите си противници, щеше да се загуби в тъмния коридор, а това значеше, че миналото или щеше да го убие, или да отнеме разсъдъка му. Бе направил глупава грешка, докосвайки металната плочка, но никога не бе и предполагал, че излъчването може да се предава толкова силно от предмет на предмет. Бяха изминали доста години от времето, когато бе докосвал нещо от епохата на Ренесанса. Беше позабравил, с каква сила може да атакува миналото. Самочувствието му бе нараснало, след като бе вдигнал единия от пистолетите на Емерсън и, разбира се, след като бе открил Верити в коридора. Беше преодолял тайнствената им сила, само защото тя беше при него, макар и стремително бягайки напред. „Верити! Тя може да се справи с пипалата на времето. Докосне ли я, рапирата няма да ми въздейства така и ще мога да я пусна.“ Джонас се опита да се изправи на крака, но залитна отново и падна на леглото. Рапирата докосна босия му крак и ярост и смъртна омраза го удариха с мощта на приливна вълна. В съзнанието му се появи видение на освирепялото лице на мъж, изнасилващ окървавена жена. „Ще го убия този кучи син!“ Джонас сграбчи рапирата и тръгна с решителни крачки към спалнята на Верити. Неговата „червенокоса господарка“ се намираше в смъртна опасност. Беше решен на всичко, за да я спаси. Дори и на убийство…