Глава IX
Верити се въртеше неспокойно в леглото. Изведнъж силен трясък я събуди напълно. Първата й мисъл беше, че бурята е успяла да счупи някой от изпъкналите прозорци.
Скочи стреснато и разтърка залепналите си от съня очи. Забеляза, че стаята е малко по-светла, а после осъзна, че това се дължи на широко отворената врата. Преди да успее да си обясни, какво може да я е отворило, откъм коридора се появи мъжки силует. В ръката си държеше някакъв предмет, който в началото не можа да разпознае. Но металното острие проблесна и тя застина от ужас. Опита се да изпищи, но от гърлото й не излезе нито звук. Мъжът се придвижи напред с характерната стъпка на професионалните фехтовачи. Огромна светкавица освети спалнята за няколко секунди, но и те й бяха достатъчни, за да разпознае напрегнатата фигура с рапира в ръка.
— Джонас?!
Мъжът подскочи от изненада, когато чу името си, сякаш бе ударен от гръм. Извъртя глава, но продължи да се промъква крадешком към леглото. Верити отстъпваше бавно назад, докато гърбът й опря о стената. При следващото проблясване видя, че острието не е насочено към нея, а към другия край на леглото.
— Джонас! Какво става? Добре ли си?
— Докосни ме! Докосни ме, иначе съм загубен! Гласът му беше груб и рязък, сякаш че говореше друг човек. „Сигурно е сънувал кошмар и сега върви насън.“ Верити нямаше смелост да се приближи, докато рапирата беше в ръцете му. Можеше да я вземе за свой противник, а начинът, по който се движеше и размахваше оръжието показваше, че перфектно владее техниката на фехтовката.
Верити се отпусна в далечния ъгъл на леглото. Нещо не беше наред със стаята. Стените й бавно се разкривяваха, откъсвайки я от реалността. Страхът й прерастваше в ужас и безпомощност.
— Джонас, събуди се, чуваш ли ме?!
— Верити, докосни ме! Докосни ме бързо!
Искаше й се да го заобиколи и да избяга от спалнята, но отчаянието в гласа му я накара да се замисли. Изправи се, като напразно търсеше думите, които можеха да го извадят от делириума. Той се приближи още една крачка напред и за нея вече нямаше място за отстъпление.
Стаята беше завършила своето преобразяване и Верити установи, че отново се намира в безкрайния тъмен тунел.
— Верити, не бягай от мен! Няма да ти направя нищо!
Думите му отекваха в съзнанието й, но сякаш идваха от много голяма далечина. Обземаше я паника. Вече разбираше, че Джонас е бил човекът, очакващ я в тъмнината. Опита се да се отскубне, но краката й не се подчиняваха, като че ли се движеше в подвижни пясъци. И тя вече изживяваше свой собствен кошмар.
— Хвани ме, Верити, моля те! Открий ме, иначе съм загубен!
Думите му звучаха като заповед, но и като трогателна молба, която докосна душата й. Верити спря мисления си бяг и се обърна да срещне мъжа, който я преследваше. Вече не можеше да не откликне на отчаянието в гласа му.
За няколко минути не успя да го различи в полумрака. Чувстваше присъствието му и неговото приближаване, но силуетът му не се забелязваше. Нещо се раздвижи в сенките и Верити отново изпита лудо желание да се втурне напред. Инстинктът й за самосъхранение подсказваше само едно: „Обърни се и бягай!“
— Не, Верити, моля те, не го прави! Имам нужда от теб, не ме изоставяй, помогни ми!
Тя жадно поглъщаше въздух, сякаш в действителност беше пробягала няколко мили. После бавно направи крачка напред. Около нея заплашително се раздвижиха сенки и силуети.
Отвън отново проблесна светкавица и сега вече можеше да гледа и в двете реалности. В спалнята и във видението, създадено от нейното съзнание. Джонас все още държеше рапирата, но другата му ръка бе протегната към нея. Лицето му бе пребледняло и изопнато от напрежение. Верити различи отчаянието и надеждата, с която я очакваше. Повече не можеше да се колебае. Не разбираше какво става, но явно Джонас имаше нужда от помощта й.
Изтръгна се от страха и вцепенението си и се хвърли към него. Той потрепери целия, когато се блъсна в гърдите му. Свободната му лява ръка я обгърна в груба, почти жестока прегръдка.
— Верити!
В тъмния коридор Верити инстинктивно го откри и го прегърна. Червено-черни кървави пипала се протягаха и виеха около него в ужасяващ танц. Верити се опита да изпищи.
— Спокойно, скъпа. Те не могат да ти направят нищо. По-силна си от тях. Аз ги привличам, но ти ги покоряваш.
Не разбираше нищо от думите му, но чу как рапирата издрънча на пода, а после и дясната му ръка я прегърна.
Тунелът бавно се стопи и всичко в стаята беше, както преди.
Още една тръпка премина през тялото на Джонас и Верити го обгърна толкова силно, сякаш очакваше, че всеки момент може да й се изплъзне. Чувстваше дълбокото му учестено дишане, а после и горещия му дъх, когато зарови лице в косите й. Телата им бяха плътно едно до друго и тя вече усещаше ниско под корема си твърдостта на неговата мъжественост.