— И какво се случи?
— Пристъпих на тази „италианска“ улица — всичко беше наистина добре направено. Подадоха ми меча и тогава вече не бях аз, в тялото ми се бе вселил друг човек.
— Кой?
— Името му беше Джовани от Флоренция, живял е по времето на Лоренцо де Медичи. Едва успях да го зърна, защото след това бяхме едно цяло. Понякога коридорът, в който попадам, се превръща в някаква реалност. Тогава това беше уличен двубой, нещо обичайно за тази епоха. Джовани трябваше да убие друг човек. Можех да усетя всички негови емоции, докато, стискайки меча, се е сражавал за живота си.
— Успя да почувстваш всичко това?
— Да, беше ужасно. Страх ме е даже да си спомням. В началото имаше един критичен момент, когато Джовани за малко не бе убит. Но после всичката злоба, енергия и адреналин се вляха в мен. Аз бях вече човекът, който трябваше да се бори за живота си. Намирах се в мрачна малка уличка във Флоренция. Лаборантите около мен се бяха превърнали в тълпа зяпачи. Един от тях, държащ успокоителна инжекция, ми заприлича на убиец, идващ да ме изненада с кама в ръка.
— Помислил си го за убиец? Боже Господи! Нарани ли го?
— Едва не го убих. Знаеш какви са мечовете от XV век — тежки и с голямо, широко острие. Докато с рапирата пораженията са само в една точка, то…
— Стига, Джонас! Уби ли го?
— Не.
— Успя да избяга навреме?
— Не, падна на земята, тежко ранен. Джовани се замисли, дали да го довърши. Тогава един от лаборантите ме издебна и ми заби инжекцията. После избяга, защото и с него щеше да се случи същото. Когато се събудих, бяха ме завързали за болничното легло и всички ме гледаха с някакво смесено чувство на ужас, но и на възхищение. Никога няма да забравя изражението на лицата им. Разбрах по-късно, че два дена съм твърдял, че името ми е Джовани и съм говорел италиански. Разбрах още, че едва не полудях, водейки битка с миналото, което искаше да живее в настоящето. Когато излязох от болницата реших, че това трябва да е краят. Проклетите „изследователи“ отново потриваха ръце, очаквайки ме да се върна в лабораторията.
— И ти се откъсна от всичко, свързано с „Винсънт“?
— Не само се откъснах, аз побягнах, Верити. Бягах цели пет години, за да спася живота си.
Верити замълча за момент, докато събере смелост да зададе въпрос, от чийто отговор се страхуваше.
— А каква е моята роля, Джонас?
— Как каква? Не разбра ли? Ти си причината, поради която спрях да бягам.
— Аз?!
— Още щом намерих обецата ти и я докоснах, разбрах, че ти си нещо като ключ за мен. По някакъв странен начин ние имахме нещо общо. Съществуваше възможност ти да притежаваш подобни способности, но и да умееш по-добре да ги контролираш. Докато не те срещнах, мислех, че за контрол на тези сили не може да става и дума. Но с твоя помощ сега вече ще можем да изследваме коридора.
За момент тя остана безмълвна и сякаш бе хипнотизирана от напрегнатото изражение на лицето му и от думите му.
— Джонас, какво искаш да кажеш?
— Че сега съм открил нов начин как да се боря и да управлявам своето проклятие. Ти си тази връзка, която ме свързва с настоящето. Действаш ми като пристан в бурно море, когато се връщам от миналото. С теб ще мога да контролирам моята способност.
Глава X
Верити замислено слизаше по стълбите, за да се срещне с тяхната домакиня за закуска. Чувстваше се уморена и объркана. Разговорът им с Джонас беше приключил към четири, а сега бе едва седем часа.
Той не бе прекарал остатъка от нощта при нея. Въпреки, че настояваше да остане, тя го бе помолила да си отиде. Имаше нужда от усамотяване. „Странно, че когато правя любов с него, след това ми е необходимо време за размисъл. И как няма да е така, щом всеки път ми поднася по някаква изненада. Защо Джонас не е един нормален средностатистически американец, с когото да имам необвързващо любовно приключение. Нещата тогава щяха да изглеждат далеч по-прости.“
Джонас бе оставил рапирата на пода в спалнята й. Беше й казал, че не бива да докосва оръжието и проведоха малка словесна битка, преди той да си тръгне.
— Не ти се иска всичко да се повтори, нали? — мрачно я бе попитал.
— Не, ще поставя сутринта рапирата на мястото й.
— Прави каквото искаш. Закачи я на стената или я хвърли през прозореца. За мен няма значение, веднага след закуска си тръгвам.
После Джонас дълго бе стоял облегнат на вратата:
— Това ти става нещо като навик. Всеки път ли така ще ме изритваш от леглото? — лаконично бе подхвърлил.
— А ти винаги ли ще ми изтърсваш някоя изненада. Последния път беше обецата. Сега ми заявяваш, че те спасявам от миналото, когато докосваш антични предмети. А следващия път какво ще бъде.