Всичко вървеше добре до преди три години, когато намери в пощата си първото заплашително писмо. Още си спомняше шока, който бе получил от него. Не можеше да си обясни, как е бил толкова наивен и доверчив. Сендкуист бе използвал скрити видеокамери и искаше астрономическа сума, за да му предаде касетите. Оставаше му само един вариант — отново да се върне в къщата на скалите. Лесно беше преодолял охранителните системи, защото добре ги познаваше от предишните си посещения.
Бе открил Сендкуист на третия етаж, дрогиран от поредната си доза наркотици. Той изобщо не го бе разпознал, така че не беше никакъв проблем да го изведе в задния двор и да го бутне от скалите.
Полицията само бе констатирала смъртта му и я бе определила като нещастен случай, причинен от свръхдоза.
Кинкейд бе изследвал внимателно къщата и бе унищожил още същата вечер всички видеокасети. До неотдавна не знаеше, че имението има нов собственик. Узна го, когато се дочуха слуховете, че Кейтлин Евинджър слага край на кариерата си. Вече притежаваше три нейни картини и за него те не бяха само инвестиции. Имаше в тях нещо репресивно, жестоко, а понякога и тъжно, което го сближаваше с тази жена. По някакъв необясним начин изкуството й го привличаше.
Новината, че Евинджър ще продаде последната си картина, се беше разпространила като горски пожар сред колекционерите. Желанието му да притежава тази творба, бе огромно. Това беше и причината да наеме частна детективска агенция, която да следи всяка стъпка на художничката. Имаше предчувствието, че Евинджър ще сложи край на живота си, а това значеше, че картините й щяха да се продават на космически цени. Ако успееше да купи „Кръвожадност“, можеше дори и сам да й помогне да избере начина, по който да извърши самоубийството си. В противен случай след време тя отново би могла да реши да хване четката. Но първостепенната му задача за сега беше, да бъде включен в списъка на гостите й.
Натисна малък бутон на бюрото си. Приятният глас на една от секретарките му пропя почти мигновено.
— Да, мистър Кинкейд?
— Свържи ме с Хач.
— Веднага, мистър Кинкейд.
В слушалката прозвуча мелодичен сигнал.
— Хач е на телефона, сър.
— Хач, когато уредиш всичко относно наддаването, ще се свържеш с агенцията. Искам да знам всичко за собственичката на онзи ресторант и за помощника й, който има тигани вместо ръце. Трябва ми спешно, разбра ли ме?
— Да, сър, ще бъде изпълнено.
Кинкейд се отпусна в кожения стол. За разлика от други бизнесмени, той обичаше да наема персонал, който знаеше само две думи: „да, сър“. А и не виждаше никакъв смисъл да плаща на хора, които мислят първо за себе си.
Верити приключи с разбиването на млечния сос и изключи миксера. Добави няколко лъжици къри и сложи голямата стъклена купа в хладилника. До вечерта сосът щеше да се сгъсти, за да бъде сервиран като гарнитура заедно с пресни зеленчуци.
Днес в кухнята цареше истинска бъркотия. Бяха се върнали от къщата на Кейтлин около единадесет, а в един ресторантът беше вече почти пълен. Затвориха около два и половина и вече около три часа работеше сама, за да приготви вечерното меню. Джонас и баща й се бяха изпарили заедно с една дузина кутийки бира от хладилника.
Излезе от задната врата и заключи след себе си. Сви очи и се протегна. Яркото следобедно слънце приятно галеше гърба й. „Какво бих могла да правя? Да взема кутия плодов сок и да се разходя до езерото? Да отида при Лора, за да си побъбрим, или да попитам Джонас кога мисли да проведе своите експерименти…“
Всички възможности бяха привлекателни, но последната изглеждаше най-авантюристична и вълнуваща.
Пъхна ръце в джобовете на дънките си и тръгна по пътеката, водеща към неговото бунгало. Още отдалеч забеляза, че той и баща й са седнали на стълбите. Около тях се въргаляха празни кутийки от бира и изтърбушени пакети от чипс.
— Я виж ти! Аз се скъсвам от работа, а вие лентяйствате. Никой от вас двамата няма да има проблеми, след като се пенсионира. Нали сте чували, че някои хора просто не могат да го понесат. Така са свикнали да ходят на работа от девет до пет, че или умират, или полудяват. Шокът, че за първи път в живота си бездействат, е твърде силен за тях. Е, поне се радвам, че вас не ви грози подобна опасност.
Джонас замислено потъркваше с ботуша си червеникавите дъски на верандата. Отпи последните глътки бира от една кутийка и я метна към купчината празни.
— Практика и пак практика, нали така, Емерсън?
— Дяволски си прав, както винаги, Джонас. Слушай, Ред, ако ни обещаеш, че ще ни спестиш поредните си поучения, може да ти дадем една бира и дори да те почерпим с чипс.