Колебанието й постепенно изчезваше. Прав или не, Джонас наистина вярва, че притежава психометрични способности. Това го е направило нещастен, провалило е живота и кариерата му. Не мога просто така да се откажа.
Импулсивно стисна ръката му.
— Добре, да вървим.
— Благодаря ти, Верити. Един ден и аз ще ти се отплатя по някакъв начин, обещавам ти.
— Няма нужда. Приеми го като премия или бакшиш. И без това ти плащам минимална заплата. Готов ли си, татко?
Емерсън, който дремеше на една от масите, се размърда. Някъде из брадата за момент проблеснаха зъбите му.
— Да, хайде да видим какво ще стане.
Заключиха ресторанта и с бързи крачки стигнаха до бунгалото. Емерсън извади изпод леглото куфарчето с пистолетите. Отвори го на масата и после се отдръпна настрана. «Пистолетите изглеждат прекалено зловещо.» — помисли си Верити.
— Какво ще правим сега, Джонас?
— Няма да правиш нищо, освен да седнеш на стола срещу мен. Не се опитвай да се съпротивляваш или бягаш от мен.
— Не съм и мислила да бягам. Нали сама се съгласих да направим експеримента?
— Знам, но инстинктите ти може да са на противоположно мнение. Не забравяй, че в предишните два случая всичко, което виждаше, те ужасяваше.
Фактът, че Джонас знаеше какви са нейните преживявания, я безпокоеше. «Как е възможно това? Той знае дори, че се опитвам да бягам от него. Може би наистина между нас съществува някаква психическа връзка. Но много по-добре ще е да е телепатична, вместо психометрична…»
— Хайде де започваме, за да свършим по-бързо.
Емерсън се надигна от стола си.
— Джонас, аз къде да застана?
— Старче, навъртай се наоколо. Ако видиш, че нещата излизат извън контрол, дръпни пистолета от ръката ми. След като нямам контакт с оръжието, всичко свършва.
— Какво значи това, човече? Да не полудееш и да се нахвърлиш върху нас?
— Всичко ще е наред. Не се тревожи. Щом Верити е с мен, мога да се справя. А и вече веднъж докосвах тези пистолети, вибрациите им не са толкова опасни.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че с тях не е причинена смърт.
Верити потрепери леко.
— Е, това звучи обнадеждаващо. Аз съм готова.
— Господи, какъв ентусиазъм.
Джонас не се поколеба повече. Пресегна се към куфара и взе един от пистолетите. Пред погледа му започнаха да проблясват искрици и той затвори очи. Почти веднага го споходи странното усещане, че трябва да раздели своето място във времето и пространството с някой друг. Стените на стаята започнаха да се замъгляват и изкривяват. Вече със сигурност знаеше, че влиянието на пистолета ще е много по-слабо в сравнение с рапирата. Оръжието, което сега приятно затопляше ръката му, беше поне с два века по-ново.
Студени капки пот избиха по челото му. Тунелът продължаваше да се оформя в съзнанието му, докато най-накрая светлината на стаята изчезна напълно. Придвижи се с няколко крачки напред. Усещаше как пипалата на отдавна отминали емоции вече го очакват и привличат към себе си. За момент ги игнорира и се концентрира, за да открие Верити в лепкавия полумрак. Чувстваше я някъде пред себе си, скрита зад движещите се сенки. Нейното присъствие за първи път го накара да почувства сигурност и спокойствие. Макар и да бе в тунела на времето, все още имаше чрез нея връзка с реалността.
Нещо проблесна в тъмнината отпред. Ето я, това е тя.“ Верити стоеше до стената напрегната, готова да побегне. Бореше се със страха си. Бе стиснала юмруци, сякаш й предстоеше решителна битка. „Колко е смела, малката ми господарка! Но тя винаги е била такава.“ Спомни си как се бе нахвърлила върху Педро, когато се беше опитал да я изнасили.
Джонас продължаваше да напредва в тунела. Усещайки, че може да се контролира, крачките му бяха спокойни и отмерени. В предишните случаи още в началото очакваше връхлитащия го ураган от емоции и образи. Винаги влизането в коридора бе означавало двубой, но не и тази вечер. Вместо ужас и объркване, тялото му бе заляно от топлата вълна на спокойствие и задоволство. Присъствието на Верити поне до този момент възпираше пипалата на миналото. „Ще се опитам да стигна до нея и тогава ще продължа напред.“
Направи още няколко крачки и откри, че Верити го очаква. Чувстваше се като околосветски самотен мореплавател, приближаващ се към родното пристанище. Вече спокойно можеше да изучава сенките и призраците, които се протягаха, за да го докоснат. Първото нещо, което установи, бе това, че с Верити бяха облечени по същия начин, както и цялата вечер. „Изглежда, че тунелът не може да изтрие от съзнанието ни връзката с действителността.“ Голямата разлика се състоеше в това, че и двамата се движеха напълно независимо. Макар навън да бяха седнали на масата, то тук бяха напълно свободни. Джонас забеляза, че Верити е притеснена и се опита да й се усмихне. Доближи я на около метър, но не я докосна. Страхуваше се, че всеки момент ще се обърне и ще побегне.