— Здравей, Верити.
— Здравей. Значи това е, а?
— Да, това е. Прилича на тунел под морето, но вместо вода, тук сме заобиколени от време. Ние сме се гмурнали в него.
Верити отпусна юмруци, но скръсти нервно треперещите си ръце на гърдите си.
— Искаш да кажеш, че различни отрязъци от времето навлизат в този коридор?
— Когато докосна предмет, който е силно зареден с емоции, те нахлуват в коридора и установяват връзка с мен. Сякаш се опитват да ме превърнат в друг човек. Не мога точно да ти обясня, защото и аз не го разбирам.
— Има едно съвсем просто обяснение.
— Какво е то?
— Че може и двамата да сме полудели.
— Не, това не е възможно. Мислил съм много върху това. Ела да отидем напред. Ще срещнем емоциите, които притежава този пистолет.
Верити се поколеба за момент, но после му подаде ръка. Джонас обгърна кръста й и я поведе. Чувстваше напрегнатото й тяло под дланта си, но знаеше, че тя ще удържи на думата си. „Верити винаги ще си остане мъжко момиче.“
Не се наложи да вървят дълго, за да открият това, което търсеха. От сенките изскочиха дузина извиващи се пипала и се насочиха към тях. Бяха във всички цветове на дъгата и се хвърлиха към Джонас, както хищник върху жертвата си. Но после изведнъж нещо се случи. Те се отдръпнаха като попарени и предпазливо се заизнизваха настрани.
— Джонас?! Какво става?
— Спокойно, скъпа, няма да ти направят нищо. Ти не си чувствителна по същия начин към тях, както аз. Привличаш ги като магнит и по този начин аз съм свободен. Чудесно е, виждаш ли колко сме силни, когато сме заедно. Чувстваш ли нещо?
— Не… О, да, чувствам! Но не знам какво… толкова е странно. А ти същото ли преживяваш?
Джонас се отдаде на приятното усещане, че най-после може да се контролира, че най-после е победил. Нямаше нужда повече да се сражава с тези ужасни, извиващи се гадости. Този път те само му се подчиняваха и се отдръпваха от пътя му.
Бавно и предпазливо вдигна свободната си ръка и я приближи към едно от пипалата, пулсиращо в златист цвят. Не беше успял дори да го докосне, когато то се уви около китката му.
Адреналинът нахлу във вените му, а после всичко се завъртя пред очите му.
… Беше призори. Стоеше на широко, затревено поле, обут във високи хегенски ботуши и широки светлокафяви панталони. Носеше бяла риза с навити ръкави. В ръката си държеше същия пистолет за дуел, който стискаше и в реалността. На няколко метра от него в утринната мъгла се виждаше силует на мъж, държащ подобен пистолет. Далеко зад хълма се чуваше тропот от приближаващ кон. Към тях се приближи мъж в черни дрехи и с цилиндър на главата. Това беше секундантът, който щеше да им даде сигнал за стрелба.
Джонас усещаше какво преживява мъжът, държащ неговия пистолет, макар и да осъзнаваше, че това са чувства повече на страничен наблюдател. Страх, омраза и желание за отмъщение се бяха смесили в едно. Искаше смъртта на копелето, което бе обидило Аманда.
Дойде подготвителният сигнал. Ръката му сякаш от само себе си се изпъна напред. Знаеше, че това не е неговото съзнателно движение, а емоция от миналото. Отсреща противникът му също вдигна пистолета си. Вече очакваше да проехтят изстрели, когато Верити се хвърли към ръката му…
Видението се размаза за част от секундата.
— Джонас, престани веднага! Не искам тази глупост да продължи нито миг повече!
Думите й бяха произнесени с аристократичен английски акцент.
„Може ли всичко това да е истина?“
— Аманда, пусни ме! Сега ще го наредя хубавичко този кучи син, който…
— По дяволите, казвам се Верити! Да се махаме веднага оттук.
Объркан, Джонас отстъпи крачка назад.
— Скъпа, всичко е наред. Не виждаш ли, че се контролирам. Исках да видя само какво ще стане.
— Хайде да се махаме. Как се излиза оттук?
Той разтвори пръстите си и коридорът изчезна изведнъж. Двамата седяха един срещу друг на малката маса. Джонас не се учуди, че е сексуално възбуден, но този път възбудата му беше много по-силна. Имаше огромно желание още сега да хвърли Верити на най-близкото легло.
— Е, как мина вашето мини пътешествие?
— Знаеш ли, татко, случи се нещо ужасно. Едва не загубихме пътническите си чекове.
Глава XII
Джонас усещаше излъчващото се напрежение от Верити, докато вървяха по пътеката към нейното бунгало. Това възпираше поне до известна степен нарастващото му сексуално желание. На нея положително й бе необходимо време след толкова драматично преживяване. „Ако наистина съм джентълмен, не бива да я вкарвам така грубо в леглото, както направих предишните два пъти. Тази нощ ще бъде само за нея. Ще я успокоя, ще я накарам да се чувства сигурна с мен…“