— Какво? — Верити прехапа устни, защото се досещаше какво е предположил.
— Освен ако твоето присъствие не ми въздейства по същия начин, както опитите във „Винсънт“.
— Талантът ти продължава да се усъвършенства, нали?
— Изглежда, че е така.
Всички в кухнята замълчаха, осмисляйки променилата се ситуация.
— Сега разбирам — обади се накрая Емерсън. — Това може да бъде голяма неприятност.
— Меко казано, така е. По дяволите, можеше да не се стига до това усложнение.
Верити почувства, че я побиват тръпки. Тя беше причината за това допълнително „усложнение“. Джонас бе привлечен от нейните умения да навлиза в психометричния тунел, но може би сега щеше да си тръгне. „Може би вече се е случило «нещото», което да го накара да изчезне завинаги?“
— Добре все пак, че психометричните ми способности са свързани само с отрицателните, а не с всички емоции от миналото.
— Какво мислиш, че си видял този път, Джонас?
— Нямам и представа, Емерсън. Все едно, че съм видял няколко кадъра от филм, а искам да разбера какво се е случило най-накрая. Предполагам, че виждам моментите, свързани с най-голямото насилие или жестокост. В някои обекти те са изключително чисто запечатани. Дори и себе си чувствам като част от видението. Знам и разбирам всичко, което се случва. Докато в други случаи, като този вчера, все едно че съм видял фотографска снимка с непознати за мен хора.
— Имаш ли някаква хипотеза каква е връзката между умиращия мъж и камата?
— Не знам, трудно е да се предположи. Може би е бил предишният собственик или просто човек, намушкан с това оръжие.
— Джонас, струва ми се, че грешиш. Аз останах с впечатлението, че мъжът е бил застрелян.
— Не споря, може и да си права.
Емерсън разтърси глава.
— Не знам какво да мисля. Всичко е толкова невероятно. Винаги съм смятал, че не страдам от предразсъдъци, но Господ ми е свидетел — това вече надхвърля границите. Разбираш ли колко странно е това?
— Беше ми зададен същият въпрос от мис Еймс.
— Едно е да мислиш, че имаш някакви психически заложби. Много хора вярват в телепатия, предчувствия или нещо подобно. Но и двамата да виждате едно и също в някакъв измислен коридор, е направо изумително. Бих се заклел, че лъжете, ако не познавах толкова добре дъщеря си — Верити никога не лъже. А и не мисля, че ще си фантазирате така дълго. Това е прекалено изморително, нали, Джонас?
— Най-после да чуя една добра дума — Джонас смачка празната бирена кутийка и уцели коша в ъгъла. — Помисли си какво съм чувствал. Предполагах толкова години, че съм единственият човек на тази планета, който вижда тези образи, когато държи вехтории. Изпитах ужасно облекчение, че има някой до мен. — Джонас обърна златистите си очи към Верити. — Най-малкото, ако постепенно полудявам, вече зная, че не съм сам.
— Смятам, че никой от двама ви няма да полудее. Ще трябва да свиквам с мисълта, че действително съществува някакъв психометричен тунел и вие пътувате в него. Сега ще ми разкажете ли нещо повече за това, което сте видели вчера. Как изглеждаше този човек, умиращ на масата?
— Няма много за разказване, стояхме само около минута. Той си лежеше на масата в столовата, а кръвта му течеше в чинията с макарони.
— Джонас, но той е бил свързан по някакъв начин с камата?
— Твърде е вероятно. Имам впечатление, че повечето хора, които срещам в коридора, са в директна връзка с предмета, който държа. За съжаление, почти никога не разбирам каква.
— Дрехите, с които беше облечен човекът, бяха старички, може би от седемдесетте.
— Ти си имала време да го разгледаш? Но защо не ми каза още вчера? Забеляза ли нещо друго?
— Не, но имах усещането, че умиращият мъж познаваше своя убиец. Горкият човек изглеждаше толкова изненадан и сякаш казваше: „Това не е възможно!“ Този, който го е убил, е бил негов познат или дори приятел.
— Да, май че си права. И аз усетих нещо подобно, но си помислих, че някой непознат е влязъл, докато старецът се е хранел. Това също би могло да го изненада.
— Ами Кинкейд? — прекъсна го нетърпеливо Емерсън. — Допускате ли, че той знае нещо за историята на камата?
Джонас вдигна рамене.
— Кой знае? Мислеше си, че оръжието е италиански уникат от XVI век. Направо побесня, когато му казах, че е копие. Предполагам, че е платил цяло състояние, за да го притежава. Почти всички колекционери не задават въпроси за миналото на даден предмет. Колкото по-малко знаят, толкова по-малки са и грижите им. Ако някой е застрелял собственика и е откраднал камата, за да я продаде после на фанатичен колекционер като Кинкейд, защо ще задаваш излишни въпроси. Точно както беше и в нашия случай. Хегърти се интересуваше само от едно — дали пистолетите са автентични. След като се убеди, че е така, само подписа чека.