— Като например, защо се мотаеш наоколо?
— Мотая се, защото харесвам работата си и направих откритието, чеда спя с теб, е все едно да спя с кактус. Един път преодолееш ли бодлите, плодът е много сладък.
— И какво очакваш? Това, че ме сравняваш с кактус, да ме трогне?
— Верити, не разбирам защо е всичко това? И двамата сме достатъчно уморени, нека си починем.
— Искам да бъдем искрени един към друг, Джонас. Ако не можем постоянно, то поне за малко. Казваш, че съм била тиранин, господарка, стара мома, че не ти плащам добре, а изисквам много. Да продължавам ли? Ние с теб сме напълно противоположни, дори и по отношение на нещо съвсем обикновено, като например гастрономичните ни вкусове. Между нас няма нищо, освен секс и някаква налудничава психометрична способност.
— Скъпа, знаеш, че това не е така. Има твърде много други неща между нас. Повече, отколкото аз съм имал, с която и да е жена, и повече отколкото си имала ти с всеки друг мъж.
— Може би само се използваме взаимно. Ти се нуждаеш от мен, за да изследваш и овладееш таланта си, а аз от теб, за да запълня липсата си на сексуален живот.
— Дори и това да е всичко, смятам, че е напълно достатъчно, за да съществува връзката ни. Хайде да спрем дотук. Верити, защо се измъчваш сама? Престани да задълбаваш в подробностите, отпусни се, остави се по течението.
— Много добър съвет от някого, който е правил това с години, но аз съм съвсем различна, Джонас.
— Знам това и изглежда, че не мога да те спра. Ти ще загубиш голямо количество енергия и време, само за да огледаш под микроскоп нашата връзка — отвън, отвътре, отвсякъде. Това ти е в характера — винаги всичко да е подредено, номерирано, сложено на точното му място.
— От този разговор започна да ми писва. Какво ще кажеш, да сменим темата. Кога ще плати татко дълга си към Реджиналд Ярингтън?
— След няколко дни, веднага щом от банката потвърдят чека на Хегърти.
— Надявам се, че баща ми няма да полудее от радост, като види толкова пари в брой и след това да хукне към първото казино.
— Не се тревожи за това. Сигурен съм, че Емерсън не е такъв човек. Нали го чу, сам твърди, че комарджийският дълг е „дълг на честта“, и плюс това е разбрал, че с този Ярингтън шега не бива. Явно е, че не му се иска следващите няколко години да ги прекара, надзъртайки през рамо.
— Татко и аз сме ти много задължени за помощта. Сами едва ли щяхме да се справим. Не знам как щях да се свържа с местните колекционери и, разбира се, каква цена да поискам за пистолетите.
— Верити, нека си изясним още нещо. Може би баща ти ми дължи услуга, но ти нямаш нищо общо с това. Не си ми длъжна за нищо, разбра ли?
— Не си прав, Джонас. Въпреки че ме иронизиращ непрекъснато, аз винаги играя честно и, каквото съм обещала, съм го изпълнила.
— Няма ли да спреш да се дразниш? Между нас не могат да съществуват дългове, само че е време да ми платиш моята минимална заплата, шефе… Ох, боли.
Верити бе успяла да го ръгне с пръст в корема.
— Всичките си приятелки ли наричаш така: „шефе“, „господарке“, „ваше величество“?
— Не, ти си първата, но последната. Достатъчна си ми за цял живот.
Верити усети, че настроението й се подобрява и отново се отпусна във водата.
— Какво мислиш да правиш, когато овладееш уменията си? Ще преподаваш или ще се върнеш в някой музей?
— Едва ли някога ще преподавам отново. Вече прекалено много съм се откъснал от това. И през последните пет години открих, че изобщо не ми липсват лудориите, лекциите и дългите изпитни сесии. Студентите все по-често посещават залите, за да развиват сексуалните си взаимоотношения, а не да увеличават познанията си по ренесансов хуманизъм или ренесансова военна стратегия. С две думи, да си даскал е тъпо. Да работиш за някой музей или частен колекционер е далеч по-добре. Отлично заплащане, неангажиращо работно време и е дяволски интересно. Всичко, което изкопаят археолозите, ще идва първо при мен.
— Спомена днес сутринта, че уменията ти се усъвършенстват. Мислиш ли, че някой ден вече няма да имаш нужда от мен в коридора?
— Не знам, скъпа. Просто не знам, има толкова неща, които и аз не мога да си обясня.
За няколко минути настъпи неловко мълчание. Верити прехвърли последните му думи в съзнанието си. „Той е прав. Аз прекалено много разчитам и завися от нашата връзка. Какво ли ще каже за това Кейтлин? Дали и тя е попадала в подобна ситуация някога?“
— За какво мислиш?
— Мислех си за Кейтлин, дали е имала своята голяма любов?
— Съмнявам се. Мислех, че нейната голяма любов е изкуството, но ето че тя ме опровергава и ще се раздели и с него.
— Но ти я познаваш съвсем отскоро, Джонас. Струва ми се, че тя е преживяла нещо, което силно я е разочаровало. Нямам предвид автомобилната катастрофа, а нещо, което я е наранило психически и емоционално. Никой не се откъсва така от света, освен ако няма основателна причина.