— Успокой се, Ред, нали всичко свърши…
— Не ми разправяй „успокой се, Ред“. Изтърпях достатъчно тази нощ. Оставям ви да полеете „победата“ си. За разлика от вас, аз имам напълно законен бизнес, работя много, уморявам се и се нуждая от почивка. И без моето присъствие сигурно имате достатъчно какво да си кажете. Лека ви нощ.
Верити се извъртя рязко, излезе и тракна вратата зад гърба си.
След шумното й заминаване в малката кухня задълго настъпи тишина. Джонас замислено гледаше пред себе си и галеше чашата си с водка. Емерсън изохка тихо, надигна своята и, когато я пресуши до дъно, отново се пресегна към бутилката.
— Темпераментна е, нали? Понякога дори става агресивна.
— Пфу-у, вече отдавна го забелязах.
— Изцяло моя грешка, научил съм я винаги да казва това, което мисли. Но не се тревожи толкова, тя ще се успокои. Утре ще е забравила всичко.
— Звучи добре, но едва ли ще стане. Видя ли й изражението, когато дойде в бунгалото? Все едно, че беше срещнала призрак.
— Верити винаги е мразила насилието. За съжаление, като дете видя доста грубости и жестокости. Опитвах се да й спестя това, но знаеш какво се случва често по онези интересни места. На няколко пъти е била свидетел на сбивания с ножове, но все пак може би е за добро, защото сега не е съвсем беззащитна.
— Знаеш ли, тя често ми казва, че с теб си приличаме.
— Хм, глупаво съпоставяне. Та аз едва завърших средно образование, да не говорим за университет.
— Не мисля, че иска да каже това.
— Тогава сигурно казва, че имаме еднакви интереси, че обичаме да скитаме и да пилеем напразно живота си.
— Плюс това и още други неща — мисли, че аз съм безотговорен и непостоянен, че не може да разчита на мен за по-сериозна и продължителна връзка. Също, така че единствената причина да дойда тук, е желанието ми да изследвам психометричната си способност.
— Но защо тогава те държи в леглото си до три сутринта, щом имаш толкова недостатъци? — измърмори Емерсън и отново надигна чашата си.
— И аз не мога да разбера. Или съм много добър там, или твоята сладка, невинна дъщеричка само ме използва.
— Не знам, Джонас, това са си ваши проблеми, разрешавайте ги. За мен най-важното сега е да изпратя колкото се може по-скоро парите на мистър Реджиналд Ярингтън, преди да е решил да изпрати някоя по-способна „горила“.
— С колко си закъснял?
— С няколко седмици, не повече. По дяволите, и преди е ставало. Този Ярингтън остарява и вече не може да му се вярва. Явно е решил да ми понамести кокалите.
— Чудя се само как те е открил?
— Кой? Трошачът на кокали ли? Ами… по пътя дотук не съм оставил следа. Тогава остава само една възможност. Някой приятел на Ярингтън ме познава добре и знае, че имам дъщеря на име Верити, която живее в Сикуънс Спрингс. Може би от време на време някой проверява дали няма да се появя наоколо.
— Напълно логично. Щом този приятел дойде в съзнание, няма да е лошо да му съобщиш, че вече си изпратил парите на шефа му.
— Да, така ще направя. Мислиш ли, че оня дебелак, шерифът, ще изкопчи нещо от него?
— Съмнявам се. Този тип сериозно се беше вживял в ролята си. Връхлетя като тайфун, без дори да натисне бравата. Облечен е по последния каталог за бойно облекло, ползва пистолет за борба с носорози. И на бавен огън да го пекат, той ще мисли, че извършва подвиг, като държи устата си затворена. А и не виждам полицаите от Сикуънс Спрингс да имат богат опит в подобни ситуации. Ще мине доста време, докато реши да им каже нещо.
— Това ще стане, разбира се, ако оцелее тази нощ.
— Да-а, надявам се, че ще издържи. Имах и аз голям късмет, че го улучих на добро място. Ако беше ранен смъртоносно, Верити щеше да ме обяви за професионален убиец.
— За това си прав наистина. Дъщеря ми се е сблъсквала с насилието и изпитва отвращение от него. Въпреки острия си език, тя е нежно създание. Понякога използва грубост, но само като самозащита. По това твърде много прилича на покойната си майка.
Първоначалният шок от снощните събития се беше поразсеял, когато Верити се събуди на другата сутрин. Все още напрегната и ядосана, тръгна по пътеката към „Ноу Бул“. Затвори се в кухнята и започна да приготвя менюто за обяд. Към единадесет часа вече беше готова да посрещне Джонас. Бе решила, че и тя може да се прави на безгрижна и спокойна като него и баща й.
— Здрасти, Джонас, радвам се, че идваш навреме. Започвай да режеш тези моркови, но ги искам на дребни кубчета за супа. Когато свършиш, разопаковай бутилките със соев сос, които пристигнаха преди малко.
— Добре, господарке — отвърна Джонас и, без повече приказки, се захвана за работа.