— Ще се радвам, ако мога да помогна на Тави да приготви масата за тази вечер.
— Много мило от твоя страна, Верити, но тя ще се справи. Скоро ще дойде и още кухненски персонал, който съм наела. В седем часа искам да си облечена в твоя костюм и да си при мен в залата. Успя ли да подбереш нещо подходящо?
— Джонас ми помогна да избера роклята си. Все пак той е експерт в тази област.
Кейтлин се обърна към Джонас, който както винаги не изглеждаше заинтересуван от разговора им и бе изцяло зает със супата си.
— Разбира се, неговите съвети са безценни. Но въпреки изящните си копринени и сатенени рокли, жените са имали прекалено малка свобода по времето на Ренесанса. Разчитали са единствено на това, да се омъжат за властен, заможен мъж или да отидат в манастир. Ако не са се ползвали с покровителството на някоя известна фамилия, всеки е можел да ги унижава. Не твърде добра епоха за нас, жените. Но замислиш ли се сериозно, коя ли епоха е добра за нас. Винаги сме били потенциални жертви, а мъжете потенциална опасност. Някои представители на мъжкия пол може да са изключително вежливи и внимателни, но рано или късно те откриват начин да те използват.
Неприятната мисъл, че Джонас може само да използва тяхната връзка за овладяването на своя талант, проблесна за момент в съзнанието на Верити. Вдигна очи, за да срещне гневния му златист поглед. И двамата не бяха телепати, но и нямаше нужда от това. Вече се разбираха достатъчно добре и без думи.
— Кейтлин, аз имам предчувствие, че не само мъжете ни използват, но и ние използваме тях.
— Но има съществена разлика. Защото ако някоя жена използва един мъж, тя рядко прибягва до насилие.
Изведнъж Верити изпита необяснимо, силно желание да види какво е нарисувано на „Кръвожадност“. Чувстваше, че нещо страшно предстои да се случи в голямата сива къща и любопитството й вземаше връх. „С какво ли Кейтлин се готви да увеличи цената на тази картина?“
— Ако нямате нищо против, аз ще отида да си подремна, искам да съм отпочинала за тази вечер.
— Разбира се, скъпа, аз ще направа същото. Джонас, ще можеш ли да се забавляваш сам за няколко часа? Ако искаш, може да разгледаш библиотеката ми.
Джонас впи очи във Верити и двамата отново се разбраха. Въпросът му беше: „Как, по дяволите, мислиш да спиш на онова проклето легло?“
— Първо ще ползвам телефона ти, а след това отново ще се поразходя по плажа. Ще се видим по-късно.
Верити изчака Тави да прибере празните чинии и да се оттегли в кухнята, а след това и Евинджър да се качи в спалнята си. После, вземайки стъпалата по две наведнъж, се озова на последния етаж, където беше ателието на Кейтлин. Вратата се оказа незаключена. Бързо се шмугна вътре и я затвори зад себе си.
Пулсът й биеше лудо, защото знаеше, че върши нещо нередно. Няколко минути изучава обстановката — разхвърляни четки, празни туби от боя, опънати платна. Нерешително тръгна към статива с покритата картина.
Стисна устни и дръпна настрани белия плат. Картината леко я шокира, първо с кошмарната си смесица от наситени, мрачни цветове, а после и със сюжета си. Представляваше абстрактно изображение на това, което двамата с Джонас бяха видели тази сутрин в психометричния тунел. Имаше само една ужасяваща разлика. Беше нарисуван и мъжът, който бе извършил изнасилването. Тялото му бе приведено над жертвата, а в ръката му имаше рапира. Верити залитна от изненада и се задържа за статива. Въпреки че косата и чертите на лицето на жената бяха различни, кървящата рана на бузата й беше твърде позната. Това беше младата Кейтлин Евинджър, а мъжът над нея, приличащ на демон, бе Деймън Маркъс Кинкейд.
— Значи ти разкри моята малка тайна? — рече тихо Кейтлин зад гърба й. — Не е красиво, нали? Доброто изкуство рядко вече съдържа само красота.
Верити се почувства много неудобно и побърза да покрие платното. Около минута търсеше подходящите думи.
— Ужасно е! Това си ти на онова ужасно легло, нали?
— Да, аз съм.
— О, Кейтлин, аз… ужасно съжалявам…
— Недей да ме съжаляваш, Верити. Аз ще си отмъстя за това и тогава всичко ще свърши.
— Да си отмъстиш на Кинкейд? Нали той е мъжът на картината.
Беше ред на Кейтлин да прехапе устни от изненада.
— Какво?! Нима познаваш Деймън Кинкейд?!
— Да, той колекционира антични оръжия и е известен бизнесмен. С Джонас имаха някаква работа заедно само преди няколко дни.
— Каква работа?
— Ще ти кажа, макар че не съм сигурна, че трябва да го правя. Джонас посредничеше при продажбата на комплект английски пистолети от XVII век. Отидохме в офиса на Кинкейд, но той не ги хареса и след това ги продадохме на друг колекционер.