Премисляйки отново всичко, Верити се усъмни, дали Джонас Куоръл ще й помогне по-лесно да се справя с проблемите в ресторанта. По всичко той прекалено приличаше на баща й. Същият интелект и талант, но и същата липса на мотивация за постигане на нещо повече. „Изглежда, че така е устроен светът — едни имат дарби, но ги пропиляват, други нямат, но с цената на всичко вървят нагоре.“ Все пак не можеше да бъде прекалено критична към него. Джонас работеше усърдно, и при това срещу минимално възнаграждение. Със сигурност скоро течението на съдбата щеше да го отнесе по същия начин, както и се бе появил. Хора като него твърде рядко се задържаха дълго на едно място.
В съзнанието й се загнезди неприятно усещане при тази мисъл. „Нима само за три дни съм се привързала към него? Това е твърде опасно!“
Впрочем, още щом го видя за първи път, вече знаеше, че той е опасен човек. Откри скритите сенки в очите му. Вместо обаче да захлопне вратата под носа му, бе го оставила да навлезе в спокойния й и добре уреден живот.
Една част от съзнанието й се питаше: „Колко ли ще струва това твое безразсъдство?“ А другата: „Какво ли ще стане, след като си замине?“ Никога преди не се беше тревожила, че някой мъж ще й липсва.
— Извинете, това частно парти ли е? Ще мога ли да се включа, ако не съм поканен?
Верити стреснато отвори очи, дочула топлия, ленив глас на Джонас. В първия момент не можа да го открие в мрака, но после го видя, че се е излегнал с елегантност на ренесансов благородник до една бяла мраморна колона. В ръцете му проблясваха кутии бира. Не бе необходимо да гадае с какво е облечен, защото очевидно нямаше други дрехи, освен дънките и изтърканата риза. Изглеждаше учудващо привлекателен сред белотата наоколо. Излъчваше равнодушие и безгрижност на аристократ. Верити си спомни, че по времето на Ренесанса са пишели цели трудове с инструкции, как да се постигне подходящо излъчване. По този начин мъжете са демонстрирали, че могат да се справят с всичко, което се изпречи насреща им. Тази четиристотингодишна традиция на поведение сега се концентрираше само в една дума — да изглеждаш „готин“.
„Дали Джонас е усвоил този маниер по време на студентските си години или това е естественото му държание?“ — мина й през ума.
— Басейнът е затворен за външни лица по това време — отговори му твърдо.
Колебаеше се какво да направи. Все пак той вече беше влязъл вътре.
— А и се намираш в дамската му секция.
— Е, заслужава си риска да остана, дори и да ме хванат. Случвало се е да ме изхвърлят и от по-хубави места.
Джонас се усмихна леко, отдръпна се от колоната и се приближи. Седна на ръба на басейна, отвори една бира и й я подаде. След кратко колебание Верити я взе. „Може би не трябваше да се държа така с него. Той се отнася приятелски, а не познава никого, освен мен, в града. Целият уикенд работи, дори по-усърдно и от мен.“
— Собствениците Рик и Лора са ми приятели. Те няма да имат нищо против да ползваш басейните. Знаят, че идвам тук след работа, за да поплувам. Не обичам да се срещам с другите гости. Повечето са възрастни хора и са много любопитни.
— Ами тогава ще дойда при теб.
Джонас се изправи, разкопча ризата си и я захвърли на пода. Събу ботушите си, а след това свали и ципа на дънките си.
Верити, която тъкмо отпиваше от бирата, едва не се задави при вида на огромния му гръден кош. По него се виждаха дори и най-малките мускулчета.
— Донесе ли си бански гащета?
— Не, нямам такива.
Дънките му вече бяха на пода и Джонас остана само по белия си слип.
За момент Верити гледаше като хипнотизирана внушителната му мъжественост, очертаваща се под тънката памучна материя. После побърза да свали погледа си и го премести към кутийката с бира.
„Какво ми става!“ — укори се мислено. Напомни си, че вече е на 28 години и че не трябва да се втрещява като види мъж по бельо.
— Внимавай, водата е много гореща.
— Ох, опарих се — Джонас плавно се отпусна във водата. — Ох, това е чудесно. Великолепно е.