— Мисля, че си абсолютно права. Тази маса изглежда, че е пренесена с машина на времето. Готвачите днес са имали и едно предимство, че не са се тревожили много за сигурността на кухнята.
— За сигурността?
— Да, по времето на Ренесанса се е готвело под строга охрана. Всички са се страхували да не бъдат отровени.
— О, да, бях забравил за това. Животът тогава е бил наистина една постоянна авантюра.
— Нали няма да е неучтиво, ако ви попитам какво стана с онази кама. Успяхте ли да я оцените?
Кинкейд, който отпиваше в момента от чаша вино, едва не се задави.
— Да, но за мое съжаление, се оказахте прав. Камата е копие. Но не ми е приятно да го кажа.
„Обзалагам се, че е така“ — помисли си Джонас и не можа да се стърпи да не попита:
— Говорихте ли с човека, който ви посредничи, или със собственика?
— Нямаше посредник в сделката. Ако имаше такъв, щеше да е някой известен експерт, който да ми спести унижението да закупя фалшификат. Колкото до собственика, той умря преди няколко години. Застрелян беше от крадец, проникнал в къщата му. Нямам представа за подробностите, не съм се интересувал. О, ето нашата тайнствена знаменитост поздравява гостите си. Каква жена! Жалко само за белега и крака й.
— Пострадала е тежко от автомобилна катастрофа. Истинско чудо, че е останала жива.
Джонас прегърна Верити през кръста и силно я стисна. После й хвърли мрачен поглед, който значеше само едно: „Престани да дрънкаш!“
Кинкейд изучаваше внимателно Евинджър и Джонас се опита да отвлече вниманието му.
— Вие сте дошъл тук предимно заради търга, нали?
— Да, разбира се. Не мога да понасям подобни глупости. Но какво да се прави. Щом Кейтлин Евинджър държи да се оттегли по този начин, длъжен съм да се примиря. Това е само малко препятствие пред желанието ми да притежавам последната й картина. А вие, мис Еймс, ще участвате ли утре в наддаването?
— Ще присъстваме, но няма да се конкурираме с вас. Ние само сме гости на Кейтлин.
Ръката на Джонас болезнено се впи в талията й.
— А, разбирам, Евинджър, изглежда, цени вашата компания. Откога се познавате, чух, че живеела доста усамотено?
— Познаваме се от известно време — отвърна студено Джонас и мислено отправи молба към Бога: „Кинкейд да се разкара оттук, преди да изкопчи още информация от Верити.“ За негово учудване, молбата му се изпълни веднага.
— Ще ме извините ли? Видях един познат, колекционер. Учудвам се, че е тук, защото по принцип не обича подобни събирания.
— Разбира се.
Очите му се плъзнаха по голите рамене на Верити, към отвореното й деколте.
— Мис Еймс, надявам се, че ще ме удостоите с честта след това да танцувам с вас. Разбира се, ако мистър Куоръл не възразява.
— Мистър Куоръл възразява. Свикнал съм да държа Верити по-изкъсо, ако можете да ме разберете — изръмжа Джонас.
Кинкейд им обърна намусено гръб и изчезна сред тълпата.
— Боже Господи, какво правиш?! Джонас, искам да си изясним нещо. Нямах никакво намерение да танцувам с това надуто копеле, а и мога сама да вземам решение. Нямаш никакви права над мен и не искам да си мислиш, че можеш да ми нареждаш: „С този ще танцуваш, а с този не.“
— Когато става дума за танц с мъже като Кинкейд, аз ще вземам решенията, а ти ще се подчиняваш.
— Върви по дяволите! За какъв се мислиш, че ми говориш така.
— Аз съм мъжът, с когото спиш, и това ми дава известни права.
— Джонас, да се караме сега е пълна глупост!
— Ами да спрем тогава и да хапнем нещо друго.
— Но как можеш да ядеш, след като го вбеси преди малко?
— Много просто, слагам си малко месо в устата и си мърдам челюстите нагоре-надолу. Зъбите вършат всичко останало. Действа безотказно.
— Но това е човекът от картината, това е мъжът, който… Боже Господи!
— Какво ти стана?
— Картината! Тя е горе в ателието. Кейтлин го заключи, но той може би се е справил с бравата. Влязъл е и е унищожил платното. Това обяснява и защо закъсня тази вечер.
— Няма логика. Откъде ще знае, какво е нарисувала Кейтлин и къде е ателието й.
— Как откъде! Той познава къщата отпреди. Какво ще му струва, да се изкачи по стълбите и да надникне в ателието. Нали цялото му внимание е концентрирано само върху „Кръвожадност“ — Верити сграбчи решително кадифените поли на роклята си. — Да вървим, Джонас!
— Къде?
— Да проверим картината.
Джонас изруга мислено.
— По-спокойно, остани тук, аз ще отида сам.
— Няма да стане, ще дойда с теб. Искам да видя, дали картината е била докосвана.
— Аз ще проверя и ще ти кажа, честна дума.