Стоманените сиви пипала напираха към него, но, усетили присъствието й, покорно се отпускаха в краката й. Затвори очи и инстинктивно започна да търси Джонас в коридора. Направи няколко крачки напред, но от него нямаше и следа. Отново пред очите й се появи сцената с двамата дуелиращи се мъже, извършващи движения, подобни на тези в стаята. Единият бе по-близо и можеше да разгледа лицето му. Изглеждаше около 35-40-годишен, с леко прошарена брадичка. В зениците му гореше непоколебима решителност да убие своя противник. Сцената се повтаряше отново и отново, все едно че беше един и същ кадър от кинолента.
— Верити!
— Джонас, къде си? — Верити тръгна по посока на гласа му.
— Стой там, където си! Аз ще се опитам да дойда при теб.
— Къде си сега, не мога да те видя?
— Опитвам се да намеря равновесие между миналото и реалността. По дяволите, гадно копеле!
Откъм вратата се чу женски писък и Верити отвори бързо очи. Единият ръкав на Джонас беше пропит с кръв, Кинкейд го беше промушил. Но без да обръща внимание на раната си, Джонас продължаваше да напада и отбива ударите на своя противник.
Едва сега Верити осъзна, че Джонас никога не беше се занимавал с фехтовка. За разлика от него, Кинкейд изглеждаше като истински професионалист. Спомни си за надупченото чучело, което висеше от тавана на офиса му.
— Верити, къде отиваш, не се отклонявай!
Тя затвори очи и откри, че е заобиколена от пипалата на времето, от старите емоции, от омраза и болка. Те бушуваха, блъскаха я, пречеха й да вижда, но Верити стоеше, без да се помръдва. И тогава видя Джонас. Той излезе от сенките и се затича към водовъртежа от емоции, който се развихри още повече, усетил приближаването у.
— Не мърдай, Верити!
Джонас се гмурна в трептящите пипала и започна да ги отхвърля едно по едно, сякаш търсеше нещо определено.
— Джонас, недей, какво правиш? Не трябва да ги докосваш.
Той обърна златистите си очи към нея и хвана едно от стоманен сивите гърчещи се неща.
— Знам какво правя, скъпа.
Дългите пипала, които до този момент бяха привидно спокойни, сега бяха настръхнали като зли кучета и се опитваха да го достигнат. Металната змия се беше увила около ръката му и той побягна към другия край на тунела.
Едва сега Верити разбра какво се бе случило. Джонас беше взел ужасното решение да хване едно от най-силните и опасни смукала на времето. Вече и двамата не знаеха какво ще се случи. Дали изобщо щеше да успее да се върне в реалността.
Отвори очи и сцената от коридора отстъпи. Веднага усети промяната. Кинкейд се отбраняваше, а Джонас нападаше с невиждана ловкост и фантазия. Остриетата съскаха, звънтяха и проблясваха.
Джонас отстъпи към стената и Кинкейд, събрал цялата си сила, се втурна срещу него. Но за негова изненада противникът му не се отдръпна, а само приклекна под острието. После Куоръл се изви рязко и изби оръжието от ръцете му.
— Казах ти да не я докосваш, нали? Сега се приготви да умреш.
Рапирата на Джонас беше опряна в гърлото на Кинкейд. Той приседна на пода, хленчейки за пощада.
Верити почувства, че започва да губи контрол над старите емоции. Те трепереха и очакваха всеки момент да погълнат Джонас. Това, от което имаха нужда, бе рапирата му да прониже Кинкейд. Тогава спокойно щяха да навлязат в реалността и да отнемат разсъдъка на човека, който я държеше.
— Не, Джонас! Не го прави! Ако го промушиш, ти ще бъдеш обсебен. Тези пипала чакат само това.
Верити разтърси ръката му и го погледна в очите. Те не бяха вече неговите златисти очи, а очи на друг мъж, на някакъв 400-годишен призрак.
— Убий го, Куоръл! Убий го! — просъска Кейтлин от прага на вратата.
Кинкейд я погледна изумен.
— Какво, по дяволите, става тук? Коя сте вие?
— Хайде, Куоръл! Какво се колебаеш, убий го!
— Не, Джонас, не го прави! Няма да мога да задържа повече тези пипала. Миналото ще те убие.
— Нищо, ще рискувам. Може и да оцелея.
— Няма да стане, защо ти ще рискуваш? Не ти позволявам!
Кейтлин се приближи до тях.
— Джонас, ако не се осмеляваш да го убиеш, остави на мен. За мен ще е чест да го направя.
— Ко-оя си ти? — заекна Кинкейд и облиза напуканите си устни.